Айрис Джоансен - Убийствени сънища

— А откога съм тук?

— От два дни.

Два дълги, ужасни дни, в които тя го наблюдаваше как лежи и всяка минута се съмняваше, че той ще се събуди от този наркотичен сън.

— Снощи обаче състоянието ти се подобри и разбрахме, че ще живееш.

— Майкъл?

— Той е добре. Все още е в Атланта.

Той отвори очи.

— Тогава… ти защо си тук?

Защото през тези ужасни часове не знаеше дали тя самата ще оцелее, ако Ройд умре. Защото вече не се съмняваше в чувствата си към него.

— Казах ти, той е добре. Няма нужда от мен.

Ройд изкриви устни.

— А ти трябва да изпълниш дълга си.

— Млъкни! — Гласът й трепереше. — Опитвам се да проявя съчувствие, а и не мога да те мъкна със себе си в това ти състояние. Но ще запомня всичко и ще ми върнеш дълга, когато излезеш от болницата.

— Кажи ми защо си нежна с всички, освен с мен?

— Бях нежна… Когато ти беше в безсъзнание.

— И си мислела, че умирам. Следващия път може би ще ми позволиш да се насладя на това твое качество, когато съм в съзнание и буден. — Той затвори очи. — Сега ще спя. Трябва да се оправя наистина бързо. Имаме много неща за уреждане помежду си и аз ще… имам нужда от всичките си сили…

— Да, заспивай. Имаш нужда от сън.

Той мълча един миг.

— Защо остана при мен, вместо да отидеш при Майкъл?

— Ти имаше нужда от мен.

— И?

— Ти ми спаси живота.

— И?

— Заспивай! — каза тя неспокойно. — Няма да чуеш нищо друго от мен…

— Не, ще чуя. Само почакай…

Дишането му ставаше все по-бавно, докато постепенно заспиваше.

Беше казал, че имат много неща за уреждане помежду си. Ройд опипваше почвата дори докато се бореше, за да възвърне силите си. Как биха могли да уредят нещо помежду си? И двамата бяха жертви, които се мъчеха да оцелеят след ужаса, причинен от Санборн и Бош. Тя не можеше да мисли логично, нито пък ясно. Беше толкова уморена, че въобще едва можеше да мисли.

Можеше обаче да чувства. О, да, можеше да чувства. Протегна ръка и нежно приглади косата назад от лицето му. Беше й добре да го докосва и да чувства жизнеността, която се завръщаше в него. Ройд й беше станал толкова близък…

Той отвори очи.

— Хванах те — прошепна.

Софи премигна, за да не потекат сълзите по бузите й.

— Ти се преструваше на заспал.

— Един мъж трябва да прави това, което се налага. — Той обърна главата си така, че бузата му да докосне ръката й. Отново затвори очи. — Не спирай…

— Няма. — Тя го погали нежно по бузата. — Не можеш да ме накараш да спра…

Имението на МакДъф

Шест месеца по-късно

— Софи.

Той идваше!

Тя извърна поглед от морето и видя Ройд да върви надолу по пътеката. Вървеше бързо, нетърпеливо, изражението му беше замислено. Сърцето й биеше толкова тежко, че не можа да проговори веднага.

— Изглеждаш много добре. — Трябваше да се застави гласът й да не трепери. — Как се чувстваш?

— Като обезумял. Събудих се на следващата сутрин в онази проклета болница и ми казаха, че си напуснала страната. Защо?

— Разбрах, че не мога да остана.

— Майкъл?

— Това беше една от причините. Той имаше нужда от мен повече от теб.

— По дяволите, ако е било така! — Той направи пауза. — Как е той?

— Справя се добре. Имаше само два кошмара за последните няколко месеца. Мисля, че положението започва да се подобрява.

— Чудесно. А сега, каква беше другата причина да ме изоставиш в болницата?

— Другата причина беше много лична. Бях объркана и имах нужда да остана насаме със себе си, за да премисля нещата.

— Без мен.

— Без теб. Трудно ми е да мисля ясно, когато ти си наоколо.

— Добре.

Тя срещна погледа му.

— Ти също имаше нужда от време. От пространство да дишаш. Заслужаваше да ти дам възможност да си отидеш от мен и да забравиш за съществуването ми. Да забравиш всичките лоши неща, за които съм станала причина в живота ти.

— Но ти, също така, ми даде и много добри неща. Колко време ще ми е необходимо, за да те убедя, че всичко между нас е разплатено? — Той не изчака отговора й. — И така, ти си накарала МакДъф да ви вземе двамата с Майкъл тук.

— Само докато реша, че съм готова за теб. — Тя се усмихна. — Трябваше да свърша и някои други неща. Аз и Жан Макгуайър успяхме да съберем значителна част от парите, необходими за повторното построяване на пречиствателния завод на остров Сан Торано. Тя е забележителна жена.

— И аз така чух. — Той замълча. — Знаеш ли, аз едва не бомбардирах цялото онова място.

— Е, добре, че не го направи.