Айрис Джоансен - Убийствени сънища

Той отговори на третото позвъняване.

— Не вярвам да искаш да говориш с мен, Софи. Тук има едно дете, което всеки момент ще грабне телефона от мен.

— Не бях ли добър, мамо? — заговори нетърпеливо Майкъл. — Джок ми каза, че трябва да се преструвам, за да бъдеш в безопасност.

— Беше много добър, милият ми. Как си?

— Чудесно. Много е красиво тук край езерото. Жан има куче на име Тоби, което е наполовина вълк и е наистина страхотно. А Жан ме учи да играя покер.

— Някакви проблеми със съня?

— Само веднъж. Джок ми каза, че сега си в безопасност, защото си победила лошите момчета. Кога ще дойдеш да ме вземеш?

— Веднага, щом мога. Има още нещо, което трябва да свърша тук. Дай ми да говоря пак с Джок. Обичам те.

— Аз също те обичам.

— Той е добре, Софи — каза Джок, когато взе телефона. — Само един пристъп на кошмари, и то съвсем лек. Справя се чудесно.

— А откъде има синините?

— Жан.

— Какво?

— Сенки за очи. Тя ги използва, за да му придаде този вид, все едно е бит. — Направи пауза. — Как е Ройд?

— Още не знаем. В болницата сме и чакаме. — Тя преглътна мъчително. — Ще дойда да взема Майкъл веднага, щом мога. Но още не искам да оставям Ройд.

— Няма проблеми. Двамата с Жан се разбират чудесно, а сега, като знае, че ти си добре, той ще е още по-щастлив.

— Той звучи така, сякаш е наистина много доволен. Покер?

— Всяко момче трябва да познава игрите, които се основават на шанса. — Тонът на Джок стана сериозен. — Много ми се иска да можех да съм с теб на Сан Торано. Може би, тогава, нещата щяха да са различни за Ройд.

— А вероятно не.

— Сега вече нарани чувствата ми. Искаш да кажеш, че не вярваш, че съм човек, който може да помести планини?

— Вярвам, че си мой приятел, ти запази сина ми жив в момент, в който той можеше да бъде ранен или убит. И това също е голяма планина.

— Струваше си, но не беше нещо вълнуващо. — Той въздъхна присмехулно. — Но ще бъда човекът, на когото можеш да разчиташ, докато ти решиш да ме освободиш. Обади ми се, когато имаш новини. Дочуване, Софи.

Той затвори. Тя натисна бутона за край на връзката и си пое дълбоко дъх. Поне с Майкъл всичко беше наред.

— Как е синът ти?

Тя се обърна и видя МакДъф, застанал наблизо.

— Добре е. Учи се да играе покер, забавлява се с кучето на Жан.

— Тоби? — Той й подаде кафето. — Чух, че бил наистина превъзходно животно. Тя е луда по него.

— Мислех, че знаеш това от опит. Вие сте толкова добри приятели.

— Нашата връзка е малко… трудна. Никога не ме е канила в къщата край езерото.

— Иска ми се и за Майкъл да не беше необходимо да остава там. — Внезапно й хрумна нещо. — Може да имам проблеми да стигна до Майкъл. Това, че Санборн и Бош са мъртви, не означава, че всичко е наред. Полицията все още ме търси за смъртта на Дейв.

— Може би няма още дълго да е така. Убедих ЦРУ да изпратят техен екип на местопрестъплението, за да съберат доказателства. Макар че е оставил твоята ДНК там, възможно е Девлин да е оставил и своята. Може да мине малко време, но ЦРУ ще се справят. Те са ни много благодарни, че сме успели да ги отървем от потенциалното главоболие, свързано с РЕМ-4. — Хвана я за ръката. — Става студено.

Острият студен въздух, без мириса на антисептици, й действаше добре. Трябваше обаче да отиде в стаята, където чакаха близките, за да е на разположение, когато приключат с хирургията. Някой ще отиде и ще й каже…

Умишлено спря да мисли, защото паниката отново се надигна в нея. Той нямаше да умре. Щеше да оцелее след операцията. Когато лекарите влязат в онази стая, те ще й кажат, че Ройд ще се оправи. Кимна рязко и тръгна към стъклените врати.

— Прав си. Да влезем вътре. Сигурно скоро ще научим нещо…

— Да… не би… да чакаш… последните ми думи? — запита дрезгаво Ройд.

Той се размърдваше! Софи се напрегна и изправи гръб, както седеше на стола до леглото.

— Не бива да говориш. Искаш ли нещо?

— О, да. Имам цял списък. — Той затвори очи. — Но ако умирам, ще… трябва да подредя нещата… по приоритет.

— Не умираш. Още не. — Тя поднесе чаша с натрошен лед до устните му. — Вземи парченце и го остави да се разтопи в устата ти.

Той се подчини.

— РЕМ-4. Взе ли… файловете?

Тя кимна.

— МакДъф успя да определи местоположението на лодката с помощта на хеликоптер. В куфарчето на Санборн бяха всичките материали за РЕМ-4.

— И ти какво направи с тях?

— Изгорих ги. До последния лист.

— Добре. Кога ще мога… да изляза оттук?

— След месец, може би малко по-дълго.