Айрис Джоансен - Убийствени сънища

Тя внимателно отдръпна ръцете си от тялото на Ройд и седна. Господи, не искаше да го изгуби! И затова не искаше да го пусне. Имаше абсолютно неподкрепеното от разума чувство, че докато го държи, той няма да си отиде от нея.

— В безсъзнание е, откакто ви се обадих.

— Аз веднага се обадих за хеликоптер. Скоро ще са тук. — Той каза на Кемпбъл: — Отиди да го чакаш. Казах им да се приземят до къщата.

— Добре.

Кемпбъл се обърна и затича по кея. МакДъф се обърна към Софи:

— Ти добре ли си? Това по теб неговата кръв ли е?

— Да. — Тя тъпо погледна изцапаната си с кръв блуза. — Аз не съм ранена. Той отнесе куршума, предназначен за мен.

— Санборн?

— Мъртъв е. Ройд го застреля. Не знам къде е. Беше в лодката с двамата си бодигардове. — Гласът й трепереше и тя се опита да говори по-спокойно. — Трябва да го намерите. Дискът с формулите на РЕМ-4 е в него. Аз трябва да ги имам. Те винаги ще бъдат заплаха…

— Ще го намерим. — Той я стисна леко за рамото. — Всичко ще бъде наред, Софи.

Тя затвори очи. Това бяха празни думи, докато Ройд лежеше и се бореше за живота си. Не, двамата щяха да се борят. Нямаше да му позволи да умре. Той трябваше да живее, иначе тя не знаеше дали би оцеляла.

Господи, каква егоистка можеше да бъде! Ройд заслужаваше да живее дълго и щастливо, независимо от нея. Изречението се въртеше отново и отново в главата й, тя беше неспособна да мисли за каквото и да било друго. Ройд трябваше да живее! Трябваше да живее!

— Софи — каза МакДъф тихо, — мисля, че чувам хеликоптера.

Тя отвори очи. Също го чуваше. Обзе я надежда. Прегърна здраво Ройд.

— Тогава, да го измъкнем оттук.

След час те пристигнаха в болницата „Санто Доменико“ в Каракас. Само минута по-късно Ройд беше отнет от Софи и закаран в хирургията.

— Добре ли си? — МакДъф изучаваше изражението й. — Останал е жив досега, Софи. Това е добър знак.

— Но също така може и да умре — каза Софи. — Оценявам това, че се опитваш да ме утешиш, но го знам. Издържа пътуването с хеликоптера обаче, което също е добър знак.

— Нека те заведа в стаята, където чакат близките на пациентите, и да ти донеса кафе.

Тя не искаше да отива в онази стая. Искаше да влезе в операционната и да гледа какво правят с Ройд. Искаше да помогне, по дяволите. Пое си дълбоко дъх.

— След минута. Трябва да изляза, за да се обадя по телефона. — Тя тръгна към вратите на спешното отделение. — И без това щях да се обадя на Майкъл. Искам да съм заета с нещо. — Хвърли поглед през рамо. — Ройд ми каза, че той е с Джок. Все още ли е с него?

Той кимна.

— В къщата до езерото в Атланта.

Софи изкриви устни.

— Трябва да е голям актьор. Не познах гласа му, но Санборн очевидно помисли, че той е Франкс. Това ме изплаши.

— Джок е много добър във всичко, с което се заеме. — МакДъф й отвори стъклените врати. — Но не би рискувал да имитира гласа на Франкс без малко техническа помощ.

— Какво?

— Игра на котка и мишка с Франкс цял ден и половина, преди да го елиминира.

Тя смръщи вежди.

— Не разбирам.

— Джок трябваше да запише много пъти Франкс, когато говори с хората си, със Санборн, просто да говори. После той и Джо Куин занесоха диска на експерт от местната полиция и ФБР. Някога Куин работил във ФБР и все още имаше връзки. Свързаха някакво устройство към телефона, който Джок взе от Франкс. Той наистина успя да заблуди Санборн.

— А аз изпаднах в ужас.

Усмивката на МакДъф изчезна.

— Изненадан съм, че Ройд не ти е казал какво става при нас.

— Каза ми. Но не с подробности. А когато чух, както реших, гласа на Франкс, бях вече на острова. — Тя сви рамене. — Беше прекалено късно да го разпитвам. Трябваше да реша дали наистина му имам доверие.

— И имаше ли му доверие?

— Да, но след като дълго дълбах в душата си. Не беше лесно. — Тя се облегна уморено на стената. — Нищо не ми е лесно, когато става въпрос за Ройд. — Но, мили Боже, тя искаше това грубо копеле да живее! — Трябваше да се ръководя от инстинкта си.

— А може би и от нещо друго? — МакДъф не изчака отговора й. — Обади се. Ще ти донеса чаша кафе. Черно ли?

Тя кимна и той се скри обратно в болницата. Нещо друго? Харесване? Може би… любов? Тя стисна здраво телефона. Страст, близост, възхищение — знаеше, че изпитва всички тези неща към Ройд. А сега трябваше да приеме тази ужасяваща празнина и паника, които я обземаха, когато решеше, че го е загубила.

И все още можеше да го изгуби. Сълзи изпълниха очите й. Трябваше да се държи. Да бъде заета с нещо. Набра номера на Джок.