Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Какви неща?

— Обадих се в полицията, за да разбера дали знаят нещо повече за нападението върху Филип. Обработили са следите от гуми и са открили, че са на камион „Шевролет“, произведен между 1995 и 1998 г.

— И колко хиляди камиона са били продадени в този период?

— Възможно е да успеят да стеснят кръга. Гумите били нови, износването показвало, че са ползвани едва два месеца. Полицията ще разпита всички търговци на гуми в Атланта.

— Това може да отнеме доста време.

Той кимна.

— А може и да извадят късмет и да открият отговора още в първия ден.

— Защо не ми се обади оттам? — Тя го изгледа с присвити очи. — Едно обаждане щеше да трае минути, не часове. Това не е единственото, с което си бил зает, нали?

— Да.

— И няма да ми кажеш.

— Точно така. Не е нещо, което трябва да знаеш на всяка цена. То няма да попречи, също така, на общата ни цел. — Извърна се. — А сега ще легна на дивана, освен ако не промениш мнението си за спането в едно легло. Само ме покани и ще съм до теб след две минути. — Усмихна се. — Нямам гордост, когато става въпрос за секс.

Така беше и с нея. През изминалата нощ бяха отишли доста отвъд гордостта. Тя не искаше нищо повече от това да го докосне. Господи, дали не беше седяла тук и го беше чакала толкова дълго точно заради това? Тревога, да. Но гладът също присъстваше, трябваше да го признае. Гладът да го види, да го докосне, да почувства дланите му по кожата си.

— Покани ме — повтори той тихо и погледът му задържа нейния. — Няма да съжаляваш.

Нямаше да съжалява тази вечер. Но щеше да съжалява само часове преди той да се затвори за нея и да откаже да й се довери. Всичко, което той правеше, започваше да придобива огромно значение за нея. Не можеше да е сигурна, че няма да издаде всичко, че няма да бъде измамена. Завъртя се на пети.

— Лека нощ, Грейди.

— Наспи се добре, Мегън.

Нямаше присмехулност в тона му, но тя нямаше да спи добре и той вероятно го знаеше. Изключи нощната лампа и втренчи поглед в мрака. Щом не можеше да спи, можеше да прави планове. Да мисли за Молино. И за Книгата. И да не мисли за Грейди, който лежеше на дивана само на няколко метра от нея.

Четири часа по-късно все още не беше заспала. Звънна мобилният й телефон, оставен на нощното шкафче до нея.

— Изчезвай веднага оттам! — каза Рената. Гласът й беше настоятелен. — Веднага! Не знам с колко време разполагате. По дяволите, не знам с колко време разполагам самата аз. Молино не би изпратил само един човек. Не и след случилото се с Фалбон.

Мегън седна рязко в леглото.

— Какво става? Защо…?

— Ти какво мислиш? Молино. Проследил ме е. Щом е намерил мен, вероятно знае, че вие сте едва ли не на прага ми. Не мога да говоря повече. Трябва да тръгвам.

— Чакай. Ще се обадя на Грейди и…

Рената вече беше затворила. Мегън отметна завивките и скочи на крака.

— Грейди! — Грабна дрехите си и започна да се облича. — По дяволите, Грейди, къде си?

— Тук. — Грейди стоеше на прага. — Какво има? Кой беше на телефона?

— Рената. — Седна и обу обувките си. — Облечи се. Тя каза, че Молино може би вече е изпратил хората си за нас. Проследил ни е. Искаше да ни предупреди.

— Тя откъде знае?

— Не знам. Тя затвори. Каза, че Молино не би изпратил само един човек след случилото се с Фалбон. Много бързаше. — Грабна якето си. — Трябва да отидем там и да се уверим, че тя е добре.

— Чакай. — Той се обърна и тръгна към банята. — Ще се облека само за няколко минути. Ще се обадим на Харли, той ще отиде при нея.

— Аз тръгвам. Няма да те чакам.

— Напротив, ще чакаш, освен ако не искаш да тръгна след теб гол. — Обличаше се набързо. — Не искам да излезеш през входната врата без мен. По дяволите, въобще не искам да минеш през входната врата без мен. Ще излезем през прозореца на спалнята, в случай че хората на Молино ни чакат отпред. — Извади мобилния си телефон от джоба. — Ти се обади на Харли. Той е на бързо набиране.

— Как е успял Молино да я проследи? — запита тя, докато търсеше името.

— Живеем в технически свят и почти всеки може да бъде проследен, ако имаш подходящото оборудване. — Грабна едно яке и я задърпа към прозореца на спалнята. — Свърза ли се с Харли?

Тя кимна и му подаде телефона.

— Кажи му да побърза. Рената звучеше… Просто му кажи да побърза.

Рената смътно осъзна, че кърви. „Не обръщай внимание. Продължи да вървиш.“ Чуваше ги зад себе си в гората. Бяха поне двама и не бяха свикнали да се движат сред гора. Вдигаха шум като слонове, газещи шубраци. Смъртоносни слонове. Единият от тях, по-високият, беше успял да я улучи с куршум от разстояние повече от двеста ярда, като я видя да се скрива в гората. Нямаше да може още дълго време да не обръща внимание на раната. Продължаваше да кърви, а не можеше да рискува да припадне или да бъде прекалено слаба, когато я заловят. Трябваше да намали крачка, да намери място, където да се скрие. И да ги изчака. Може би щеше да намери минутка, в която да превърже рамото си. А може би нямаше. Приближаваха се. Нямаше време за нищо, освен да чака те да я подминат. После да нападне втория така, както я беше учил Марк. Нападението трябваше да е бързо и тихо, за да не разбере другият какво става.