Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Чакай. Защо, по дяволите, дойде тук? Това някаква заплаха ли е?

Той се усмихна.

— Може би исках да разбереш, че не си толкова неуязвима, за колкото се мислиш.

„И успя“, помисли си тя с горчивина. Не се беше чувствала толкова неспокойна от момента, в който беше започнала обучението си при Марк.

— Нищо не доказа. Никога не съм мислила, че съм неуязвима. Но успях да прекъсна контрола ти и да се събудя, докато ти искаше да продължа да спя.

— Така ли мислиш?

Тя изведнъж изпита съмнение. Дали той не беше прекъснал контрола си над нея? Изучаваше с поглед лицето му.

— Блъфираш. Аз успях да те надвия.

Той се засмя тихо.

— Права си. Изплъзна ми се. Накрая.

Тя не очакваше подобно признание от него.

— Тогава, със същия успех, можеше и да не идваш.

Усмивката му изчезна.

— Дойдох, за да те накарам да проумееш, че няма да съм доволен, ако Мегън пострада заради теб. Всъщност ще съм толкова ядосан, че ще те нарежа на парченца. — Говореше тихо, едва ли не просто така, обаче това не омаловажаваше заплахата.

По дяволите, да, той представляваше заплаха, опасност. Тя не беше свикнала със страха, но в този момент се страхуваше от Нийл Грейди. Не биваше да му позволи да види това.

— Изчезвай оттук, Грейди.

— Тръгвам. — Той кимна. — Лека нощ.

В следващия миг вратата се затвори след него.

Тя си пое дълбоко дъх от облекчение. Искаше й се Марк да е при нея, за да й каже колко смешно се държи. Той винаги беше твърдял, че страхът е най-опасният враг, пред когото можеш да се изправиш. Веднъж тя се беше засмяла и му беше отвърнала, че не е оригинално да цитираш чужди мисли. Намек за Уинстън Чърчил. Беше вероятно идиотска грешка да се страхува от Грейди, след като трябваше да се страхува от Молино.

Вина? Може би. Не се чувстваше доволна от сегашното си поведение, нито от онова, което щеше да й се наложи да направи в бъдеще. Но какво значение имаше как се чувства тя? И Едмънд не се беше чувствал добре в мига, в който си беше прерязал гърлото. Човек винаги прави онова, което трябва. А тя трябваше да защити Книгата. Грейди беше прав, за нея това не беше свещена отговорност — такава, каквато беше за Едмънд. За нея това беше дълг и обсебване.

Не биваше да позволи на Грейди да я спре да направи онова, което трябваше. Тя се колебаеше, изчакваше да дойде моментът, в който ще може да задуши всеки намек за съжаление и разкаяние, ще може да бъде такава, каквато са я учили да бъде. Обаче Грейди не изпитваше никакви колебания, затова тя трябваше да действа бързо.

Протегна ръка към мобилния си телефон. И набра номера, който Марк й беше дал предишната вечер.

„Къде, по дяволите, е той?“, запита Мегън, изпитала силно разочарование. След като двамата с Грейди се бяха върнали във вилата, тя се беше прибрала директно в спалнята си. Час по-късно беше чула Грейди да излиза. Нямаше го вече от часове. Къде ли беше? Това всъщност нямаше значение. Грейди беше в състояние да се грижи за себе си. Нямаше смисъл тя да изпадне в паника, защото този глупак не беше сметнал за нужно да й каже къде е отишъл в момент, в който над тях тегне заплахата от Молино.

Беше се опитала да не обръща внимание на страха, да заспи отново, да работи върху записките си, да се забавлява с лаптопа. Нищо не беше помогнало.

Накрая седна във всекидневната като съпруга, която чака неверния си съпруг. Беше почти сутрин, когато чу превъртането на ключа в ключалката. Обзе я облекчение, което много скоро беше изместено от гнева. Той вдигна вежди, като я видя.

— Здравей. Нима си толкова ядосана, колкото ми се струва на мен?

— Трябваше да ми кажеш, че излизаш.

— Защо? Ти не искаше моята компания. Избяга като подплашен заек, когато се върнахме във вилата.

— И ти излезе, защото знаеше, че ще се разтревожа? За да ме накажеш?

Той стисна устни.

— Господи, как можеш да говориш такива глупости! Не съм дете. Не бих се държал така само защото няма да ме пуснеш в леглото си. Знаех как ще реагираш на заплаха като мен. Знаех, че ще изпаднеш в паника, че ще те боли. Такава е природата ти. Може и да не съм любимият ти човек в момента, но със сигурност изпитваш чувства към мен. Никога не бих ти причинил това, ако можех да го избегна.

Да, беше се държала глупаво. Ако не беше реагирала прекалено емоционално, никога нямаше да каже тези думи. Грейди наистина не беше дете, а интелигентен зрял мъж.

— Защо, тогава, не ми каза, че ще излезеш?

— Надявах се да си заспала. Ти се научи да ме блокираш толкова добре, че вече не мога да кажа дори кога си будна. Изчаках един час, преди да тръгна. Имах да свърша някои неща.