Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Мръщиш вежди. Какво има?

Вдигна поглед и видя Грейди, застанал на прага. Тъмната му коса беше мокра от душа, той изглеждаше превъзходно в дънките и тъмнозелената риза. Заля я вълна на удоволствие, като го видя. Не беше го виждала едва от трийсет минути, а тялото й вече отговаряше на появата му.

— Рената беше тук. — Обърна се и извади чашка и за него от шкафчето. — Седни и ще ти разкажа всичко.

— Тя е права. — Грейди беше свел поглед към черната течност в чашката си. — Това може да се окаже възможност.

Мегън замръзна.

— Какво искаш да кажеш? Няма да я използваме, Грейди.

— Обзалагам се обаче, че тя иска да използва нас. Тя не е жертва.

— Няма причина да й помогнем, дори идеята да е нейна. А тя може и да се окаже в ролята на жертвата, ако нещо се обърка. Обсебена е от Книгата точно като Едмънд. Не вярва, че Молино може да излезе победител от тази игра, но ако има избор, никога не би му позволила да има Книгата. — Потрепери. — Би си прерязала гърлото с парче нащърбено стъкло точно като Едмънд. И страшното е, че започвам да разбирам защо.

— Забрави го — каза той остро. — Започваш да се идентифицираш със семейството. По дяволите, точно от това се страхувах.

— Не се идентифицирам. Просто разбирам.

— Нека нещата останат по този начин, тогава. — Протегна ръка през масата и хвана нейната. — Чуй ме. Емоционалният ти отговор е необичайно силен дори в обикновени ситуации. Представи си какво ще бъде, ако приемеш, че си една от семейство Деванес. С всичко, следващо от това. Дори непознати, поставени в опасност, ще те наранят. Когато простреляха Филип, ти беше в агония. А съчувствието към членовете на семейството може да те побърка.

Тя поклати глава.

— „Семейство“ е просто дума. Не познавам никого от тях, освен Рената.

— Но вече те боли заради тях. — Ръката му се стегна около нейната. — Не се оставяй да бъдеш въвлечена прекалено дълбоко, Мегън.

Тя се усмихна леко.

— Обаче ти беше този, който ме въвлече в това. Ти ме изпрати да взема Книгата. А тя е в семейството и очевидно не мога да я взема, ако не общувам с тях.

— Дистанцирай се. Този е единственият начин да… — Спря да говори и поклати глава. — Какви ги говоря? Ти не знаеш как да се дистанцираш. Това противоречи на характеристиките ти. Имаш проблеми дори с това да убедиш самата себе си, че трябва да се дистанцираш от мен.

Тя сведе поглед към ръцете си. Чувстваше се добре, когато той я докосваше — в безопасност. Той беше прав, тя не искаше да се лиши от силата му. Но сега, преднамерено, отдръпна ръката си.

— Но мога да го направя. Говориш така, сякаш съм емоционално заредена батерия. Мога да се справя с всичко, с което се наложи. Мога да се измъкна от всичко, когато поискам.

— Но те боли повече, отколкото обикновените хора — каза той тихо. — Ти светиш, ти блестиш, ти гориш. Аз съм стоплен дори само от присъствието ти.

Мегън не знаеше какво да каже. И тя се чувстваше стоплена отвътре, сякаш се топеше — нещо, което не й се беше случвало досега. Искаше й се да протегне ръка и да го докосне. И тогава щеше да се озове на същото място, където беше едва преди малко, когато беше станала от леглото му.

— Говорехме за Рената.

— Да. — Той се облегна назад. — Искаш да говорим на неутрални теми. Но между нас няма такива, всичко е прекалено лично. Нима още не си го разбрала? Започваме да говорим практично, разумно, а после всичко отива по дяволите. Ти се питаш дали няма да те докосна. Не, не в момента. Мога да се сдържа, защото виждам, че в момента си прекалено натоварена с емоции. Но ще се случи. Не мога вечно да се сдържам. — Той се усмихна. — Ще се опитам обаче да се отдръпна за малко, за да можеш да дишаш.

— Колко мило! — каза тя сухо, преди да промени темата. — Няма да позволя на Рената да рискува живота си, а тя няма да ни позволи да използваме Книгата за примамка. Може би ще се намери някакво разрешение.

— От теб разбрах, че или ще бъде така, както тя иска, или въобще няма да бъде.

Мегън стисна устни.

— Тогава ще се наложи тя да промени решението си.

Той се засмя тихо.

— Господи, в този момент определено долавям семейни прилики. Не знам нищо за рода Деванес, но вие двете спокойно можете да сте сестри.

— Това е смешно. Ние въобще не си приличаме.

— Ти се бориш с всички сили да я защитиш. Харесваш я.

Да, тя харесваше Рената. Въпреки твърдоглавието й, Мегън усещаше уязвимостта й и инстинктивно искаше да я защити. От ранното й детство насам, за Рената нямаше кой да се грижи, освен братовчед й Марк, който очевидно се концентрираше върху това да опази живота й, а не й даде усещане за дом и семейство.