Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Не се приема. Не искам нищо да ме разсейва, Грейди.

— Аз обаче няма да престана да опитвам. — Мина покрай нея и влезе в банята. — Беше прекалено хубаво. Малко разсейване, разтоварване е добре за душата. Ще съм излязъл след трийсет минути. Дотогава Харли ще е тук. — Вратата се затвори след него.

Тя си пое дълбоко дъх. Очевидно нямаше да е лесно да се отдалечи от Грейди. Това не я изненадваше. Нищо в техните отношения не беше лесно още от самото начало. Трябваше да е заета с нещо. Отвори куфара си, извади чисти дрехи и започна да се облича. Трябваше да се съсредоточи върху Молино и Книгата и да не позволява на Грейди да я разсейва. Ето кое беше важно и за двамата. Грейди беше обсебен от книгата от години, още преди тя да е узнала за съществуването й. Да, нещата щяха да се нормализират и тя щеше да успее да се освободи от тази объркваща я смесица от чувства и страст.

Щеше да отиде в малката кухня и да си направи кафе. Обу меките чехли и отвори вратата на спалнята. А дотогава Харли щеше да е вече тук и щяха да…

— Вече сложих кафето. Ще е готово след няколко минути.

Мегън се спря рязко, ококори очи. Рената Вилгер седеше в люлеещия се стол до прозореца, преметнала през дръжката единия си крак.

— Макар да се питах дали някога ще излезеш от онази спалня. Не ми каза, че двамата с Грейди сте любовници.

— Не сме. Просто се… случи. — Тя смръщи вежди. — А ти какво правиш тук? — Смътно си спомни, че Грейди беше заключил вратата, след като бяха излезли от кухнята и преди да влязат в спалнята. — Как влезе?

— Отворих с шперц. Беше прекалено лесно. Имахте късмет, че влязох аз, а не Молино. — Изправи се. — Хайде. Да пием кафе. Харли скоро ще бъде тук, а аз дойдох да говоря с теб. Не с него, нито с Грейди.

— Защо само с мен? — Последва я в кухнята. — И защо не с Грейди?

— Ти си семейство. Имам доверие на семейството. — Рената отиде до кафе машината, поставена на барплота, и наля черната течност в двете чашки, които беше приготвила предварително. — Ти, щом искаш, вярвай на Грейди. Предполагам, че е трудно да не вярваш на човек, с когото се любиш. Щом му вярваш с тялото, вероятно му вярваш и с душата.

— Не непременно. Но наистина имам доверие на Грейди. — Пое чашката, която Рената й подаде. — Но ако имаш предвид, че съм част от семейство Деванес, то аз само преди няколко дни не знаех за съществуването му. Не мога да твърдя, че изпитвам роднински чувства към някого от вас.

— Напротив, близка си с Едмънд. А връзката е тук, съществува. Ние сме от една и съща кръв. — Погледна Мегън над ръба на чашката. — А мисля, че ти изпитваш роднински чувства. Не може да бъде по друг начин. То се корени в нас от векове.

— Снощи като че ли не мислеше, че си заслужава да ми се довериш — каза тя сухо. — Не искаше дори да ни кажеш къде ще отседнеш.

Рената се усмихна слабо, едва доловимо.

— Знаех, че ще разберете, от бръмбара, който Харли ми сложи.

— Знаела си за него?

— Не съм без знания по тези въпроси. Братовчед ми Марк ме обучава още от дете. Въпросът беше какво ще направите вие с информацията, щом веднъж разберете къде съм се настанила. Дали Молино щеше да ме нападне? Дали пък нямаше да ме посети Грейди? Той иска Книгата и ми прави впечатление на безмилостен човек.

— Да, може да бъде такъв. — Тя смръщи вежди. — Това беше някакъв вид тест?

Рената сви рамене.

— Трябваше да съм сигурна. Ако само ме наблюдавахте и чакахте, значи можех да ви имам доверие.

— А ако бяхме така наречените лоши момчета, щеше да означава, че си се поставила в опасност.

Рената отново поклати глава.

— Бях готова за вас. — Усмихна се и отново отпи от кафето. — Онова, което не очаквах, беше, че ще се наложи да чакам тук, докато двамата с Грейди се забавлявате. — Огледа кухнята. — Трябваше да поставя всички столове около масата, преди да приготвя кафето.

Мегън почувства как горещина изгаря бузите й. Смени темата.

— Как разбра къде да ни намериш?

— Използвах устройство, чрез което да проследя мобилния телефон на Харли посредством най-близката кула. Мислех, че той ще се свърже с вас.

— А как излезе от вилата, без Харли да те забележи?

— Във вилата има мазе, свързано с тунел, който излиза по-нататък, зад хълма.

— Можеше да му кажеш, че идваш тук.

— Можех. — Очите й неочаквано заблестяха. — Но исках да му натрия носа. Той е толкова самоуверен! Мисли, че бръмбарът ще му позволи да ме държи под око.

— Все още не си ми казала защо дойде. — Направи пауза. — Ще ни позволиш ли да използваме Книгата?