Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Какво мислиш, че искам да кажа? — Беше рязка, едва ли не груба. — Става дума за Филип. Готова съм да опитам всичко.

Той поклати глава.

— Никога не съм попадал на истински, способен лечител. Не вярвам Майкъл да е имал по-голям успех. Преди десетина години помислил, че е открил такъв в Бразилия, но се оказало, че онзи е шарлатанин. Очевидно този талант се среща много рядко.

— По дяволите! — Стисна устни. — А единствено тази дарба би ми била полезна в тази бъркотия. Аз съм лекар. Бих дала зеницата на окото си, за да имам тази дарба и да помагам на хората, да помогна и на Филип. Имам ли шанс да се превърна в лечител? Каза, че майка ми имала и други таланти, освен че била Слушател. Била е още Откривател. Не би ли могло аз… — Той клатеше глава. — Защо не, по дяволите?

— Шансовете са против. Откривателите са изключително редки. Сара беше просто изключително добра. А лечителите са едва ли не несъществуващи. Няма почти никакви шансове да развиеш тази дарба.

— Аз съм лечител. Лекар съм, при това добър. Просто искам да съм по-полезна на хората. — Сви рамене. — Може би ти грешиш. Такова прахосничество е да премина цялото това медицинско обучение само за да мога да чувам ехото от нещастията по света.

— Надявам се да греша. Не искам да те разочаровам. Ако зависеше от мен, бих ти дал всичко, което искаш, да направя всичко, за което ме помолиш. — Срещна погледа й и добави тихо: — Всичко, Мегън.

Тя замръзна.

— Мили боже, Грейди.

— Откакто прочете доклада на Трибунала, ти знаеш всичко, което зная и аз. — Той се усмихна. — А това означава, че можеш да престанеш да сдържаш дарбите си. Слава богу. И за мен беше нехарактерно да държа нещо в тайна от човек, който има психична дарба. Време е играта да започне.

Тя не отговори веднага, но бузите й пламнаха.

— Звучи така, сякаш произнасяш слово за откриването на Олимпийските игри.

— Може би използвах грешни думи. Нека това бъде началото на развръзката. И двамата отдавна, много отдавна, искаме това да се случи. Няма да намерим покой, докато това не стане. Има и нещо друго. И двамата знаем, че няма да намерим покой, докато нещата между нас не станат ясни, докато не вкусим страстта. Или може би докато не се опознаем напълно. — Виждаше пулсациите в ямката на гърлото й — така неудържимо биеше сърцето й. — Добре. Почувствай го. Ела при мен. Почувствай ме. Няма да те докосна. Ти трябва да направиш първата стъпка.

За миг помисли, че тя ще я направи. После тя се обърна и затвори вратата след себе си. По дяволите. Той направи крачка към вратата, преди да може да се спре. Не, беше близо до победата и нямаше да съсипе всичко само защото беше така възбуден, че беше готов да експлодира. Трябваше да бъде търпелив.

Търпелив? Нямаше начин.

Мегън се облегна на вратата. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да не я отвори и да не отиде при него. Ето я отново тази непоносима сексуалност — гореща, първична, жареща, отнемаща дъха й. Емоционален и физически отговор на тялото, който не й оставя никакъв шанс.

Престани да трепериш. Преодолей го. Приготви куфарите си, напусни хотела и отиди да намериш Рената.

Още не. За всичко е необходимо време. Ако го види през следващите няколко минути, не би могла да е сигурна, че ще излязат от спалнята, да не говорим за хотела.

Вилата беше малка, с покрив от тръстика и цветя в сандъчета по прозорците.

— Като сцена от филм е — прошепна Грейди, докато й държеше отворена вратата на колата. — Едва ли не очакваш да видиш Джули Андрюз да тича от къщата към абатството.

Тя поклати глава.

— Няма планини. Само гора. А аз предпочитам да видя Рената да тича към нас. — Не обърна внимание на протегнатата му ръка, а слезе сама от колата. — Тук ли ще се срещнем с Харли?

— Да. Ключът е под камъка до вратата. — Тръгна към вилата. — Той каза, че трябва да подремне. Наблюдава я, откакто се е настанила в нейната вила миналата нощ. Ще ти помогна да се настаниш и после ще отида да поема наблюдението над Рената.

— Чудесно. Това ме устройва.

— Сигурен съм, че е така — каза той сухо. — Колкото е по-голямо разстоянието между нас, толкова си по-доволна. Отнасяш се с мен така, сякаш съм болен от заразна болест.

Вярно беше. По време на пътуването дотук тя много внимаваше да не го докосне дори случайно. Но и да седи до него беше достатъчно трудно, присъствието му я провокираше. Усещаше топлината, която се излъчваше от тялото му, долавяше лекия му мирис.

— Така ли? — Не го погледна. — И това те дразни?