Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— Добре. Но нямам стая с две легла. Персон и половина става ли?

Ив кимна.

— Защо не заведете дамата и детето горе, а аз ще остана тук да попълня регистъра — предложи Джо.

Ив взе двата сака — своя и на Джейн — и Нанси Толвей ги поведе.

Показа им чиста, светла стая с виещи се бледозелени бръшлянови клонки по кремавите тапети.

— Няма самостоятелна баня. Общата е в дъното на коридора.

— Хайде, Джейн — подкани Ив. — Първа ще вземеш душ. Ще ти донеса пижамата веднага щом разопаковам.

— Добре. — Джейн се прозина. — Не знам защо толкова ми се спи.

— От надморската височина е — обясни госпожа Толвей. — Вероятно не сте от тези места.

— Идваме от Финикс.

Жената кимна.

— Веднъж ходих там. Прекалено горещо ми се стори. Никога не бих свикнала да живея на подобен климат, след като съм израснала тук.

Израснала е тук…

Джо обеща на Спиро да говори с Нанси Толвей, но защо да не го стори Ив?

— Опитваме се да открием дирите на семейство, което вероятно е живяло тук преди много време. Семейство Балдридж.

— Балдридж? — Нанси Толвей помълча за миг и поклати глава. — Не си спомням хора с това име да са живели тук. Тръгна към стълбището. — Ще ви донеса още кърпи.

Е, струваше си да опита, помисли си Ив. Може утре да открият нещо.

Нанси Толвей слизаше по стълбите със свъсени вежди.

— Нещо не е наред ли? — попита Джо.

Тя седна до старомодното писалище в антрето.

— Не, не, нищо. — Отвори книгата за гости. — Подпишете тук, моля. Име, адрес, номер на шофьорската книжка. — Гледаше го как попълва регистъра и продължаваше да стои със свъсени вежди. — Ще ползвате банята с приятелите си. Няма достатъчно… — Затвори очи. — Свещите!

— Очаквах да имате електричество — подхвърли Джо недоволно.

Клепачите й рязко се вдигнаха.

— Не. Не това имах предвид. Госпожица Дънкан ме попита за семейство Балдридж и й казах, че не си спомням хора с това име.

Джо се напрегна.

— А сега се сещате, така ли?

— Не ми се говори особено за това, но — да. Сетих се. — Усмихна се горчиво. — Как да го забравя? А и като си мълча, не значи, че ще прогоня спомена.

— Семейство Балдридж е живяло в градчето, така ли?

Тя кимна.

— На север от Дилард.

— Близо до Джеймисън ли?

— Не. Палатката беше по-нагоре в планината.

— Палатка?

— Старият Балдридж беше евангелист. Пламенен и енергичен оратор. Беше опънал голяма палатка на платото по средата на планината и там изнасяше проповедите си. — Направи гримаса. — Като тийнейджърка бях малко безцеремонна във връзките си и не подбирах много-много с кого спя. Баща ми реши, че душата ми трябва да бъде спасена. Когато чу какви представления изнася преподобният Балдридж при палатката, ме откара една вечер там с колата. Повярвайте ми, голямо зрелище беше. Преподобният ми изкара ангелите.

— Защо?

— Приличаше на самата смърт. Бяло лице, мръсни сиви коси, а очите…

— На колко години беше?

— Вероятно шестдесет. Страшно стар ми изглеждаше. Аз бях едва на петнадесет.

Тогава, помисли си Джо, евангелистът не може да е Дом.

— Развика се насреща ми — продължи Нанси Толвей. — Стоеше пред мен, размахваше червената свещ и повтаряше, че съм курва.

— Червена свещ ли?

— Цялата палатка беше пълна със свещи. Нямаше електричество. Само огромни железни свещници със свещи. При влизането даваха на всекиго по една свещ. Децата получаваха бели; останалите — или розови, или червени. — Поклати глава. — Никога не простих на татко, задето ме заведе там и остави Балдридж да ме изправи пред олтара, за да обяви пред всички, че съм грешница.

— Наистина не е възможно да забравите.

— Помня, че плачех и се опитвах да се отскубна от него. Избягах от палатката и хукнах надолу по хълма към колата ни. Татко ме последва и се опита да ме върне, но не го послушах. Най-накрая ме отведе вкъщи. Омъжих се и се изнесох шест седмици по-късно.

— Кой друг беше в палатката през онази вечер?

— Имаше страшно много хора. Защо го търсите? Роднина ли ви е?

— Не. Всъщност търсим негови близки.

Тя поклати глава.

— Нищо не знам за неговите роднини. Ще трябва да попитате друг.

— Ще ми посочите някой, който да си спомня нещо за преподобния?

— Татко чул за него в баптистката църква на Блум стрийт. Много от членовете й ходеха с коли горе за проповедта в края на седмицата. Някой от тях вероятно знае нещо. — Усмихна се кисело. — В тази църква са ме кръщавали, но никога повече не стъпих там. Страхувах се да не би някои от членовете й да са били вечерта, когато старият дявол крещеше каква съм грешница.