Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— Ще я открия.

— Но ще се наложи да я издириш без моята помощ.

— Не е съвсем така. Ще стигна или до нея, или до теб. Повярвай ми, за теб е по-добре да намеря Ив.

— Заплашваш ли ме, Джо?

— Точно така. Къде е тя?

— Да кажем, че следва дирята на Дом.

— Каква диря?

— Това го знам аз, а ти трябва да го разбереш — отговори Марк с кадифен глас. — Не обичам да ме заплашват, Джо — завърши той и затвори.

Джо се облегна на стола; струваше му се, че е измръзнал до кости.

Господи.

Не биваше да се оставя на страха. Просто трябваше да я намери. Щеше да тормози Марк, докато изтръгне и последната капка информация от него.

Отново набра номера на журналиста.

Просто трябваше да я намери.

Монти виеше.

Сара седна сепнато в леглото. Монти почти никога не виеше.

Запали лампата на нощното шкафче и спусна крака на пода.

Той отново зави, а после млъкна. О, Господи.

След секунди се озова при входната врата.

— Монти?

Никакъв отговор.

Запали лампата във всекидневната и отново излезе навън, като остави вратата отворена.

— Монти?

Никакъв звук. Стисна ръце в юмруци.

— Монти, къде…

Имаше нещо до купичката му с вода. Голяма пържола с отхапан край. Никога не даваше на Монти сурово месо.

— Не!

Спусна се в тъмнината.

— Монти!

Препъна се в нещо меко. Нещо неподвижно, което… Господи, моля те, моля те, не!

— Монти!

Някой натискаше клаксон и звукът пронизваше нощта.

Какво, по дяволите, става?

Ив побутна плота с компютъра и стана. Телефонът върху бюрото иззвъня.

— Някакъв натрапник се е появил пред портата — съобщи й Хърб Букър. — Моля ви останете в къщата, докато проверим ситуацията.

— За бога, вероятно е някакъв пияница. Не допускам, че крадец или обирджия ще иска да събуди целия квартал.

— Моля ви останете вътре.

— Ще събуди Джейн, да го вземат дяволите.

Тя се отправи към входната врата.

Клаксонът продължаваше да свири, докато приближаваше портите. Хуан Лопес се оказа там преди нея. Джипът на Сара Патрик стоеше отвън.

— Пусни ме да вляза, по дяволите.

— Отвори — нареди Ив на Лопес.

Той натисна бутон върху дистанционното и портите се отвориха.

Колата мина край Ив и стигна до къщата.

— Всичко е наред — увери Ив телохранителите. Сара излизаше от джипа, когато Ив застана до нея.

Хвърли само бегъл поглед към лицето й и попита:

— Какво е станало?

— Какво не е станало! — сопна се Сара. — Кучи син. Мръсно, гадно копеле. Искам да го убия.

— Дом ли?

— Кой друг? Никой няма да посмее…

Ив усети как я обзема страх.

— Сара, къде е Монти?

— Гадно копеле.

— Сара!

— Опита се да го убие. — Сълзи се стичаха по страните й. — Опита се да убие Монти.

— Опита се?

— Изплаши ме до смърт. Помислих, че е…

— Сара, какво се е случило?

— Поставил е парче говеждо до купичката с вода на Монти. Беше отровно.

— Сигурна ли си?

— Задигнал го е койот. Беше мъртъв, когато го открих.

— Слава богу, че Монти не го е изял.

— Едва ли щеше да го направи. Научила съм го да не приема нищо, което не съм му дала аз. Но не знам… А и когато не ми отговори… — Избърса сълзите с опакото на ръката си. — По дяволите.

Ив кимна.

— Разбирам те. — Отвори вратата. — Влизай.

— Само секунда. Трябва да пусна Монти.

Ив не виждаше кучето.

— Къде е той?

— На пода.

— Защо? Да не е хапнал от отровата?

— Не. — Сара коленичи до задната седалка на джипа и тонът й стана нежен и гальовен. — Хайде, момчето ми. Време е да излизаш.

Монти изскимтя.

— Знам. Но трябва да излезем от джипа и да влезем вътре. — Сложи му каишката. — Хайде, Монти.

Най-сетне той се изправи и скочи от джипа. С подвита между краката опашка, се отправи бавно към входната врата.

— Сигурна ли си, че не е ял от отровата?

— Напълно.

— Тогава какво му е?

— Какво мислиш, че му е? Едва го откъснах от онзи мъртъв койот. Вероятно е бил още жив, когато Монти го е намерил. На Монти му е трудно, сблъска ли се със смъртта. — Сви рамене. — Не е ли така с всички ни?

— Искаш да кажеш, че има психологически проблеми ли?

Сара я изгледа свирепо.

— Кое ти се струва толкова странно?

Ив вдигна ръце.

— Нищо, нищо… — Погледна Монти и забеляза, че нещо със сигурност не е наред. Ушите му бяха прилепнали към черепа, а изражението му беше ужасно тъжно. — Какво да направим?

— Ще се оправи. Нужно му е малко време. — Въведе Монти във всекидневната. — Разрешаваш ли да го заведа в стаята на Джейн?