Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— Това е Джон Логан, Джейн. Той не е мошеник, а уважаван бизнесмен.

— Онзи ли, който е обещал да ни помогне?

— Няма как да се качим на самолета без фалшиви документи за самоличност.

— Уредил съм място, където да се настаните… В покрайнините на Финикс е. Двама от най-добрите телохранители на компанията ми ще са там да ви пазят. — Хвана Ив за лакътя. — Хайде да вървим.

— Ще се сбогуваме тук. — Тя леко се отдръпна. — Не желая да ме видят с теб, Логан.

— Няма да се сбогуваш с мен, преди да стигнем Финикс. Чака ни частен самолет. Така няма шанс да ви разпознаят.

— Не. — Тя не помръдна от мястото. — Приех да ми помогнеш, когато се обади снощи, но не желая да правиш нищо друго за мен.

— Вече е прекалено късно. — Той й се усмихна. — Ще понеса гнева ти. Само гледай.

— Не желая да те гледам. Не желая да нося отговорност за поредния човек, намесен в тази каша.

Усмивката му помръкна.

— Чуй ме. Няма да отстъпя, ти си в опасност. Трябваше да ми се обадиш, вместо да го научавам от мой сътрудник в Атланта.

— Сътрудник ли? Да не си разпоредил да ме следят, Логан?

— Просто държах ситуацията под око. — Стисна устни. — Не бях сигурен какво ще предприеме Джо, за да те държи тук.

— Джо ми е приятел и направи…

— Добре, добре. — Вдигна ръка в знак да млъкне. — Радвам се, че се обади на мен, а не на него. Няма да го видя. Жалко. Щеше ми се да му натрия носа.

— Той има какво да губи, и то повече от теб. Ченге е, а ти…

—… си поредният смотан магнат. — Логан я побутна към изхода на паркинга. — Но пък разполагам с достатъчно пари, за да прикривам следите си. Така че използвай ме, дявол да те вземе. — Хвърли поглед към Джейн, която крачеше редом с тях. — Звучи ли ти разумно, хлапе?

Тя го изгледа изучаващо.

— Да. Използвай го, Ив.

Той изглеждаше леко изненадан и отбеляза:

— Доста хладнокръвно.

— Не използвам хората — обади се Ив. — Не и ако не се налага.

— Защо не? — полюбопитства Джейн. — Той иска да го направиш. Може да ни се наложи да прибегнем до услугите му.

— Изключително здравомислещо дете. — Логан наклони глава. — Защо не те включа в програмата си за обучение на висшите си кадри. Имам много подчинени, който…

— Това би трябвало да ме зарадва, така ли? — Джейн го изгледа снизходително. После повтори: — Използвай го, Ив.

— Хлапето явно е на мнение, че не ставам за нищо друго — промърмори той. — Използвай ме, Ив.

— Ще ти позволя да ни заведеш до Финикс — прие Ив. — Но после изчезваш, Логан.

— Ще обсъдим това, когато пристигнем.

Вече почти по тъмно Логан зави към малката, облицована с червени тухли къща близо до Скотсдейл. През гъстите дървета и декоративните храсти в испански стил Ив успя съвсем бегло да зърне сградата.

Логан слезе от колата, набра защитния код върху панела и портата се отвори. Върна се при колата.

— В чекмеджето във всекидневната има две дистанционни. Използвай ги, за да не се налага да слизаш от колата. А в къщурката северно от къщата са настанени двама телохранители. Хърб Букър и Хуан Лопес. Редовно ще обикалят наоколо, но няма да те безпокоят, освен ако не натиснеш алармен бутон.

— А къде е той?

— Инсталирани са бутони в кухнята, основната баня, спалнята, във всекидневната до телефона. Никога няма да си на повече от един-два метра до някой от тях.

— Изглеждаш доста добре запознат с разположението.

— Използвам тази къща, когато идвам тук по работа. Малко предпазни мерки никога не са излишни.

— Сигурна ли си, че не е мошеник? — обърна се Джейн към Ив.

— Очарователно мнение за мен — изсумтя Логан, видимо развеселен.

— Убедена съм — отвърна Ив и излезе от колата. — Той е като политиците: винаги искат някой да е около тях, за да ги пази.

— Олеле! — възкликна Логан, докато отваряше входната врата. — Като знам мнението ти за тях, се питам дали не е по-добре да съм мошеник. Защо все не успявам да те убедя, че има и честни и предани политици?

— Мнението ни по въпроса винаги ще се разминава. — Побутна Джейн да влезе и се обърна с лице към Логан. — Благодаря ти. А сега си тръгвай.

— Има две допълнителни стаи за гости.

— Тръгвай си.

— Ще намеря кухнята и ще приготвя сандвичи — каза Джейн и се отдалечи по коридора.

— Виждаш, и тя не може да понесе гледката как ме изхвърляш. Смятам, че ме харесва. Умно момиче.

— Само ти би възприел безразличието като харесване. — Ив кръстоса ръце пред гърдите си. — Тръгвай.

— Съвсем не е безразлична към мен. Чудесно ще се сработим, след като се поопознаем. Напомня ми малко на теб, когато се запознахме.