Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— Времето ще покаже дали няма да промениш мнението си. Нямам особен опит в готвенето.

Нахраниха се в дружелюбно мълчание.

— Мога да ти помогна — предложи Джейн внезапно.

— Исли каза, че ти е било трудно при тях.

— Справих се някак. — Джейн изяде сандвича. — Да ти помогна ли да раздигнем?

— Няма кой знае колко за оправяне. Ще се справя. — Хрумна й нещо. — Логан спомена, ще има хубава библиотека. Не знам дали ще намерим подходящо четиво за теб, но…

— Книги ли? — Лицето й засия. — Тук има книги?

— Така твърди Логан.

Джейн побърза да прикрие вълнението си.

— Ще ги прегледам. И без това няма какво друго да се прави. — Смъкна се от столчето, занесе чинията си на мивката и пусна водата. — Логан те харесва. Спиш ли с него?

Ив премигна. Господи, детето е едва на десет. На десет, но всъщност не е никакво дете, напомни си Ив. Вероятно е преживяло повече през краткия си живот, отколкото жена на тридесет.

— Не е твоя работа.

Джейн сви рамене.

— Той прави адски много за нас. Питах се дали трябва да му платиш.

Сексът като отплата. Още един аспект от живота на улицата. Всекидневният контакт с проститутки бе част от детството на Ив и, естествено, от живота на Джейн.

— Не. Логан ми е приятел. Приятелите не искат да им се плаща. Той е добър човек. — После с усмивка добави: — И не е мошеник.

— Не го смятам за такъв. Просто исках да го ядосам.

— Джейн…

— Той нямаше нищо против. Силен е. Къде е библиотеката?

— Нямам представа.

Момиченцето тръгна към вратата.

— Ще я намеря.

— Ако не възразяваш, занеси книгите, които си избереш, в друга стая. Ще работя на компютъра.

— Защо?

— Трябва да проверя за стари броеве на местния вестник.

— А, за да откриеш убитата жена.

Ив кимна.

— Не разполагам с много сламки. Дом съзнателно не ми даде информация. Спомена само, че убийството е станало преди пет-шест месеца; била певица и тялото й не е намерено. Ще търся по-скоро информация за изчезнал човек, а не за убит.

— Няма да ти се пречкам — увери я Джейн и тръгна по коридора.

Е, поне нямаше да има грижата да забавлява детето. Джейн очевидно обичаше да чете и нямаше търпение да открие библиотеката. Що се отнася до Ив — ще вземе душ, ще си сложи джинси и тениска и сяда пред компютъра.

— Искаш ли кафе? — Джейн постави каничка и чаша на бюрото до Ив. — Доста е силно. Не знам как да правя друго.

— Така е добре. — Ив се облегна на стола и разтърка очи. — Но нямаше защо да си правиш труд.

— Ако ми беше задължение, нямаше да го направя. — Джейн се сгуши в тапицираното кожено кресло. — Май нищо не откриваш, а?

Ив поклати глава.

— Върнах се седем месеца назад. Възможно е да ме е излъгал. — Наля си кафе. — Минава полунощ. Редно е да си лягаш.

— Защо?

— Не си ли уморена?

Джейн вирна брадичка и попита:

— А ти?

Ив бе прекалено изтощена, за да отвръща на предизвикателства в момента. Направи гримаса.

— Какво ще кажеш да те оставя ти да поработиш, а аз да си легна?

— Ще се опитам. Но в училище работим на „Макинтош“. Този компютър какъв е.

— „Логан“.

Децата днес са доста по-напреднали от Ив, когато бе на същата възраст.

— „Логан“ ли?

— Джон Логан произвежда компютри.

— Като Бил Гейтс ли?

— Нещо такова. Но се занимава с хардуер, не със софтуер. А и двамата въобще не си приличат. Намери ли си нещо за четене?

Джейн кимна.

— Книга за учени, които се опитват да намерят къде е била Троя. Доста е готина. — Помълча и добави: — И книга за съдебно скулптуриране. Нали така си изкарваш прехраната? Книгата твоя ли е?

— Не. Логан ме беше наел да работя по един случай, а той твърдо вярва в предварителното задълбочено проучване.

— Картините са банални.

Ив кимна.

— Наистина ли правиш това?

— Наистина.

— Защо?

— Това ми е работата. Понякога успявам да помогна на родителите да се почувстват по-добре, след като са загубили дете.

— По-умно е да продължат да си живеят и да не се замислят за него.

— Ти така ли постъпваш?

— Разбира се. Защо не? — Джейн я изгледа предизвикателно. — Не съм мислила за Фей откакто той я уби. Вече е мъртва. Защо да мисля за нея?

Ив я изгледа недоверчиво.

— Истината ти казвам. Мислила съм за скапаняка, дето го направи, но не и за нея. — Изправи се. — Отивам да си лягам.

Излезе от стаята.

Изпълнена е с толкова болка. Какво е нужно, за да накараш едно тъй наранено дете да разруши стената, която е издигнало около себе си? Но Ив не биваше да се опитва да преодолее тази бариера. В момента това би било много опасно.