Айрис Джоансен - Издирването

Бони се ухили.

— Не е ли страхотно колко много работа си свършила по този череп, докато си спала дълбоко?

— Млъкни, джереме такова. Не ме е грижа какво казваш. Не си призрак, само плод на въображението ми. Аз те създадох и веднага щом престана да се нуждая от теб, ще изчезнеш. Вече съм на път. Не си се появявала от месеци. — Не отместваше очи от черепа. — Мислех, че когато Сара откри тялото ти и те доведохме у дома, може би ще продължиш нататък.

— И това те правеше щастлива?

— Да, разбира се. — Притвори очи. — Не, лъжа. Липсваше ми, миличко.

— И ти на мен.

Прочисти гърлото си.

— Тогава защо не идваше да ме видиш?

— Беше много объркана спрямо мен. Уж си умна жена, а понякога не разсъждаваш трезво. Реших да стоя настрана, докато ти и Джейн изгладите всичко.

— Колко дипломатично от твоя страна.

— Искам всичко да е наред при теб, мамо. Бих странила по-дълго, но се притесних. — Замълча за момент. — Нещо ще се случи.

— И преди си го казвала.

— Защото е вярно. Нещо лошо.

— И трябва да ти вярвам? — Ръката й трепереше, докато поставяше друг… — С Джо? Джейн?

— Не мисля. Може би. Знаеш, че не мога да предвидя бъдещето. Просто получавам мимолетни впечатления или чувства.

— Странен призрак си ти. Първо ме развълнуваш, а после ми разправяш, че не знаеш подробностите.

— Сара…

— Какво?

— Сара е обгърната от мрак. Смърт. Толкова много смърт.

— Току-що се върна от Барат. Там се е натъкнала на доста загинали.

Бони поклати глава.

— Нещо ще се случи.

— Тогава иди да навестиш сънищата й.

— Мамо!

— Какво да направя? Да й кажа, че дъщеря ми, която току-що погребахме, се тревожи за нея?

Бони прехапа долната си устна.

— Не става дума само за нея. Мракът трябва да е близо до теб, иначе не бих могла да го почувствам. — Повдигна глава заслушана. — Трябва да вървя. Чувам колата на Джо.

— А аз не. — Ийв изтри ръце в една кърпа и се приближи до прозореца. Колата на Джо тъкмо вземаше далечния завой по пътя. — Как го правиш?

— Има си някои предимства да си призрак. Обичам те, мамо.

— И аз те обичам, скъпа. — Извърна глава. — Но понякога си много… — Ъгълът на дивана беше празен. Нямаше го дребното телце, облечено в дънки, нямаше го умното палаво личице. Нямаше я Бони.

Ийв затвори очи, обзета от разочарование. Повечето пъти сънищата с Бони й носеха усещане за покой, но този път изпитваше натрапчиво безпокойство. Защо?

„Нещо ще се случи.

Мрак“.

А смяташе, че е загърбила мрака. Последните няколко месеца с Джо бяха изпълнени с радост и светлина. Единственият облак бе отношението на Джейн, а беше сигурна, че то може да се поправи. Ако ги грозеше някаква опасност, не би повярвала, че съдбата би я допуснала.

Подсвиркваше си в тъмнината. Когато убиха Бони, разбра, че в света не съществува справедливост. Оставаше й само да се държи за хората, които обича, и да се надява.

Джо паркира до къщата и двамата с Джейн слязоха от колата. Смееха се и Ийв изведнъж се почувства по-добре. Тръгна към входната врата да ги посрещне. Нямаше да позволи на въображението си да я потиска или плаши. Бони не бе призрак, а сън. Не притежаваше силата да предвижда надвисналите неприятности. Сара бе в пълна безопасност и никакъв мрак не обвиваше Ийв или някой от любимите й хора.

Мракът се спускаше, но Руджак все още виждаше нетърпеливото, любещо изражение на лицето на Ийв Дънкън, докато тя прекосяваше верандата към Джо Куин и детето. То му подсказваше всичко, което му бе нужно да узнае. Изглежда, връзката й с Лоугън вече е минало. Дънкън си имаше нов мъж, а Лоугън не бе от онези, които биха свирили втора цигулка.

Твърде жалко.

Свали бинокъла и се обърна към Дугън.

— Пали двигателя. Вече можем да си вървим. — Облегна се на седалката си, докато Дугън направляваше моторницата през езерото.

Проучването на Лоугън го бе осведомило, че връзката му с Ийв е приключила, но искаше да се увери лично. Би било чудесно да убие жената, която врагът му обича. И все пак, можеше да се върне отново на Ийв Дънкън, ако на хоризонта не се появеше нещо по-интересно.

Пръстите му докоснаха гребена от слонова кост и нефрит, който бе пуснал в джоба си, когато напускаше хотела същата сутрин. Мислеше си, че може би…

„Не още, Чен Ли“.

Щеше да се радва да се отърве от гребена. Той бе един от последните му подаръци за нея, навяващ горчиви спомени.