Айрис Джоансен - Издирването

Мадън отвори уста и после я затвори безмълвно.

Миг по-късно беше в колата и се отдалечаваше по пътя.

— Боже, ама че беше приятно! — възкликна Сара. — Дори повече от приятно, сякаш огромен товар се смъкна от плещите ми. — Мислиш ли, че ще се обади?

— Донякъде се надявам да не го направи. — Завъртя се на пета и влезе в къщата.

Зяпна го изненадано, преди да го последва.

— Защо?

— Защото искам да съсипя този кучи син! — Тонът му беше яростен. — Но се чувстваш направо прекрасно, защото фрасна това копеле по носа, нали?

— Да. Защо си толкова ядосан? Мадън ме нападна и аз се защитих.

— А хрумна ли ти, че можех и аз да го направя вместо теб?

— Не.

— Така си и мислех.

— Защо да ми хрумва? Това ми е работата.

— Как не!

— Спри да крачиш из стаята и седни. Днес прекара прекалено много време на крак.

— Ще седна, когато ми се прииска.

Тя вдигна ръце.

— Както кажеш. Не ми пука, ако кракът те боли цяла нощ. Така ти се пада. — Не, не му се падаше. Току-що й бе направил огромна услуга. Опита се да прояви търпение. — Виж, съжалявам, че те забърках в тази неприятност с Мадън. Задължена съм ти и…

— Нищо не ми дължиш. Имахме споразумение и аз го спазих. Мислиш ли, че само за това става дума?

— Зная само, че не се държиш разумно. Не е моя вината, че Мадън е такова копеле.

— Виновна си, задето не ме остави да ти помогна. Не си сама на света. Щеше ли да ти стане нещо, ако ми позволиш да те защитя? Поне веднъж?

— Не се нуждаех от защита — премигна тя.

— Не, ти от никого не се нуждаеш, нали? Не си наранена. Не носиш и един белег. Глупости!

Тя се наежи.

— Млъкни, Лоугън! Съжалявам, че самолюбието ти е накърнено, но не си го изкарвай на мен.

— Трябваше да ме оставиш да ти помогна.

— Помогна ми.

— Затова ли кокалчетата ти кървят?

Сведе поглед към ръцете си изненадано.

— Дреболия. Само драскотина.

Изпречи се пред нея.

— И си толкова корава, че не се и развълнува.

— Не, дявол да го вземе, бях твърде заета да се опитвам да разбера защо реагираш пресилено на едно дребно… Пусни ме, Лоугън.

Ръцете му се стегнаха върху раменете й.

— Защо? И мен ли ще цапардосаш?

— Може би. Ако си го заслужил. — Вдигна очи към него. — Какво ти става, по дяволите?

— Нищо ми няма. Не, това е лъжа. — Разтърси я. — Подлудяваш ме. Не си сама на света, дявол да го вземе! Не е нужно да вършиш всичко сама!

— Пусни ме!

Ръцете му се разтвориха и стегнаха върху раменете й.

— Какво има? Да не те е страх, че ще ти се нахвърля като твоя приятел, Мадън?

— Зная, че не би го направил.

— Наистина ли?

Гърдите й се стегнаха. Взираше се в нея със съсредоточеност, която я караше да се чувства… Бързо отмести поглед от него.

— Ти не си Мадън. И каза, че си мой приятел. Лъжа ли беше?

Лоугън се скова.

— Не. — Ръцете му се отпуснаха. — Не беше лъжа. — Върна се до отворената врата и се взря в колата на Мадън, която едва се виждаше в далечината. — Не съм като него. Защо не ми каза, че сте били любовници?

— Не бе необходимо да знаеш, за да ми помогнеш. Не беше важно.

— Така ли? Струва ми се адски важно.

— Не би трябвало. Беше отдавна и няма връзка с настоящето. Днес съм му нужна само за да подпомогне кариерата си.

— Ами ти?

— Я не се занасяй.

— А ти? — повтори той.

— За бога, бях още хлапе. Срещнах го, след като постъпих в ATF. Бях самотна и сметнах, че той… Беше много ласкателен. Залъгваше ме повече от шест месеца. После сложих край. Не му хареса.

— Явно. — Не я гледаше. — Очевидно те е считал за много забавна.

Сара усети, че се изчервява.

— Е, и?

— Просто коментирах. Предполагам, че те е прекарвал по друг начин, след като си го изхвърлила от леглото си?

— Това беше грубо!

— Но вярно.

Помълча известно време.

— Да. Все искаше той да държи камшика.

— Надявам се да не говориш буквално. Мисля, че дори и ти би отказала… — Млъкна и поклати глава. — Съжалявам. Не беше необходимо.

— Не, а беше и грубо. И изобщо не е твоя работа.

— Права си. Както казах, съжалявам. — Обърна се с лице към нея. — Предполагам, че се чувствах малко засегнат, че ме игнорира. Приятелите не постъпват така.

Тя усети с облекчение, че напрежението помежду им се бе стопило. Или просто бе понамаляло. Все едно.

— Никога не съм твърдяла, че съм ти приятелка.

— Но си, нали?

Дни на близост и съвместна работа. Нощи на грижи за Маги. Шеги, хумор, интимност.

— Предполагам, че да — отвърна бавно.

— Дяволски си права. Прекалено много се старах да се уверя, че ти…