Айрис Джоансен - Издирването

— Чувала съм малко. — Очите й се стесниха. — Заради Чен Ли е, нали? Заради левкемията й.

— Започна се с нея. Жестоко се измъчвах, че не мога да й помогна. Но не съм толкова егоистичен, че да не виждам приложението й и при други заболявания.

— Но защо си заврял центъра в джунглата? Защо е тази потайност?

— Заради индустриалния шпионаж. Толкова сме близо. Компанията, която първа направи откритието, ще контролира и разработването, и пазара.

— Пари?

— Контрол — повтори той. — Не съм посветил всичките тези години на откриването на отговорите, за да се откажа от контрола сега.

— Върху това ли работи Басет?

— Да, опитва се да възстанови изследванията на екипа от Санто Камаро през последните трийсет дни. Изпращаха доклади ежемесечно, но не получихме последния, а преди нападението над центъра бе постигнато толкова много!

— Руджак няма нищо общо с индустриалния шпионаж.

— Той не дава и пет пари за нищо, освен да ме спипа там, където ме боли най-много.

— Как е успял да открие с какво сте се занимавали в този център? Знае ли за жена ти и как е починала?

— О, да, той знаеше за Чен Ли. — Остави чашата на масата до себе си. — Виждаш ли как ти се доверявам? Разкрих ти всичките си тайни.

Не всички.

— Трябва да си обичал Чен Ли много.

— Да, тя ме смая още от пръв поглед. Беше изтъкана наполовина от стария свят и наполовина от новите технологии. Беше факир с компютрите, но в нея имаше нещо възвишено и изтънчено. Оженихме се месец след запознанството ни. — Направи пауза. — Почина три години по-късно.

— Все още те боли — добави рязко тя. — Затова е по-безопасно да обичаш кучета.

— Беше много отдавна, бях различен. И не смятам, че си изцяло отдадена на кучетата, иначе не би се занимавала с този вид работа.

— Мисли каквото си искаш. След първата спасителна операция, на която отидох, разбрах, че това е призванието ми. Едно момиченце се бе отделило от близките си в планините до Тусон. — Сведе очи към чашата си. — Бе едва петгодишна, а беше леденостудено. Не бях сигурна, че ще я намерим жива, но не се отказахме. Три дни по-късно Монти я откри жива. Когато я вдигнах и я завих с одеялото, тя прошепна, че знаела, че някой ще дойде. Чакала ни е. И разбрах, че е чакала мен. Аз я спасих. Това усещане не може да се сравни с нищо друго на света.

— Понякога не можеш да ги спасиш.

— Не, но поне можеш да ги върнеш у дома.

— Звучиш ми като Ийв.

Тя поклати глава.

— Продължавам да ти повтарям, че изобщо не приличам на нея. Престани да се ровиш в съзнанието ми. Виж, аз съм ясна като бял ден. Нямам трагично минало като Ийв и не тая яд. Приемам хората такива, каквито са, и се примирявам с това. Ясно ли е?

— Ясно. Но не ти вярвам. Ако съм научил нещо за теб през последните няколко седмици, то е, че си по-сложна, отколкото някога би признала.

— Глупости! — изсумтя отвратено тя.

— Ти си интелигентна, усърдна и на никого не цепиш басма. А под тези бодли вероятно си най-любвеобилната и всеотдайна жена, която съм срещал.

Тя извърна поглед от него.

— Не ставай сантиментален.

— Това не ти харесва. Защо?

— Защото просто върша каквото трябва. Всеки си има призвание, някаква работа. Моята е такава.

— И не признаваш, че е по-себеотрицателна от повечето професии?

— Не повече от тази на пожарникар или полицай, или още куп други…

— И се смущаваш, че бих предположил, че те е грижа за хората колкото за четириногите ти приятели.

— Не се смущавам. — Сара се изправи. — Трябва да нагледам Маги.

— Бягаш ли?

— Не. — Изгледа го с нетрепващ поглед през рамо.

— Не можеш да ме накараш да избягам, Лоугън. Ще нагледам Маги и после ще се върна и ще те бия отново на покер.

— И аз ще го приема. Знаеш ли защо?

— Защото си мазохист ли?

— Не. — Взе чашата си и вдигна тост. — Защото съм приятел.

Тя го зяпна.

— Примири се. Неизбежно беше, след времето, което прекарахме заедно и разменените тайни. Това го затвърждава. Много съм чувствителен. Не се тревожи. Няма да изисквам нищо от теб. Просто си представи, че съм куче или вълк.

Тя не знаеше какво да каже.

— Всичко е наред, Сара — продължи нежно той. — Наистина.

Не беше наред. Изпитваше неловкост, безпокойство и странна… топлота.

— Будалкаш ли ме?

Лоугън започна да събира картите.

— В никакъв случай.

Два дни по-късно Лоугън получи обаждане от един от охранителите, лагеруващи в подножието.

— Добре. Не, просто продължавайте да си отваряте очите. Мисля, че зная кой е. — Обърна се към Сара.