Айрис Джоансен - Издирването

— Омекване ли забелязвам? — Лоугън опъна крака си на възглавничката. — Нали искаше да ме изтощиш до капване. Поиска го и аз се подчиних.

— Зная.

Той се ухили.

— Но не ти харесва фактът, че нямах нищо против.

— Глупости. Просто не… — Усмихна се с нежелание. — Изобщо не беше забавен. Каква е ползата от един роб, ако е толкова покорен? Отнема цялото удоволствие от ситуацията.

— Съжалявам.

Тя се вгледа в него.

— А и вършиш много повече, отколкото искам. Това не ми харесва.

— Самоинициативен съм.

— Но също и върховен манипулатор. Знаеше, че се тревожа да те гледам как се претоварваш, а си ранен.

Погледна я невинно.

— Нима?

— Я стига!

— Изненадан съм, че чака толкова, за да ме обвиниш.

— Не съм чак толкова мека. — Намръщи се. — А и си мислех, че ще престанеш. Знаех, че те боли.

— Просто изпълнявам задълженията си, госпожо.

— И си превиваш гърба.

— Признавам, че имам проблем с пълното подчинение.

— С каквото и да било подчинение.

— Предпочитам партньорството. Мисля, че доказахме, че работим доста добре заедно, а ти?

Тя не отговори веднага.

— Да.

— Тогава защо да не сключим примирие? Не е нужно да ме насилваш да правя каквото и да е. Бих се побъркал, ако нямах някакво занимание. Дори и грижите за вълчицата са по-приемливи, отколкото да кърша ръце. Живеем заедно, затова нека го направим възможно най-безболезнено.

— Не изпитвам болка. Бих могла… — Млъкна, тъй като телефонът иззвъня. — И не живеем заедно — заяви, докато прекосяваше стаята и вдигна слушалката.

— Ало?

— Не ми се обади — заговори Тод Мадън. — Как мина работата при Лоугън?

— Какво ти пука, Мадън? Приключи. Само това е важно.

— Добре. Значи можеш да дойдеш във Вашингтон за уикенда. Уредил съм пресконференция за земетресението в Барат, а защо не и за свличането на кал в Тайван? Би било отлична възможност.

— Я се разкарай!

— Не ставай груба, Сара. — Гласът му бе копринено мек. — Нали знаеш, че нямаш полза от лошото си поведение към мен. Аз ли да ти направя резервацията, или ти?

— Няма да дойда във Вашингтон. Заета съм.

— Знаеш как мразя да те принуждавам, но не мога да позволя…

— Майната ти! — Затвори телефона.

— Трябваше да ме оставиш аз да разговарям с него — каза Лоугън.

— Достави ми твърде голямо удоволствие да го пратя по дяволите лично.

— Не използва точно тези думи — присмя се той.

Телефонът звънна отново.

Сара не вдигна.

— Отново е той. Не може да повярва, че не вървя по гайдата му.

— Ще вдигнеш ли?

— Не. Руша мостовете си. Ако не сдържиш обещанието си, ще горя в ада.

— Но вярваш, че ще го спазя. Иначе не би разрушила този мост.

Тя замълча за момент.

— Да, вярвам ти.

— Колко време имам?

— Няколко дни, може би седмица. Трудно ще повярва, че няма да променя решението си. После ще се ядоса и ще иска да ме накаже.

— И какво ще стане тогава? Какво ще ти се случи?

— Ще ми отнеме Монти.

— Какво?

— Монти не ми принадлежи. Собственост е на ATF Правя каквото ми нареди Мадън, иначе той ще използва влиянието си, за да ми отнеме кучето и да го даде на някой друг.

Лоугън изруга тихо.

— Не можеш ли да го откупиш от ATF?

— Да не мислиш, че не съм опитала? Не искат да ми го продадат. Мадън държи да си запази този коз срещу мен.

— Сигурна ли си, че може да ги накара да ти вземат Монти?

— Вече го е правил. Преди две години ми писна и му казах да ходи да се гръмне. ATF грабнаха кучето от джипа ми, докато пазарувах в супермаркета. Оставиха ми много делова бележка, че го изпращат в европейска дресировъчна школа и ще бъда уведомена за новото куче, което ще ми зачислят.

— В Европа?

— Кучешкият отдел дресира животни за правозащитни организации и извън страната. — Продължи с горчивина: — Мадън е много умен, нали? Дори не ми съобщи в коя страна. Полудях. Умолявах всички — от пощенските служители до старши офицерите в ATF, да ми кажат къде са го пратили. Отне ми повече от месец да открия, че е в полицейски участък в Милано. Мислех, че може да е твърде късно.

— Твърде късно?

— Не само защото не приема храна и вода от друг. Монти ме обича. Ние сме… близки. Щеше да тъгува. Такова любвеобилно куче като него може да умре от скръб. — Премигна с насълзени очи. — Наистина тъгуваше. Беше болен, твърде болен, когато го намерих в Милано.

— И какво направи?

— А ти как мислиш? Обадих се на Мадън и му казах, че ще направя всичко, което пожелае, само да ми върне кучето. — Погледна го право в очите. — Няма да позволя това да му се случи отново. Ако не можеш да намериш начин да ме отървеш от Мадън, Монти и аз ще трябва да изчезнем.