Айрис Джоансен - Издирването

— Проклета да съм. — Сара поклати глава. — Може би е взаимно, в края на краищата. — Приближи се и клекна до вълчицата. — Трябва да й направя нова инжекция, момче. Опитай се да я разсееш.

Тя отвори очи и изръмжа към Сара, когато иглата я прободе, но не атакува. След малко отново заспа.

Монти отново се просна до нея.

— Не ме слушаш — заяви Сара. — Това си е направо Монтеки и Капулети. Нейните роднини никога не биха те приели.

Кучето въздъхна, без да изпуска от поглед вълчицата. Красива.

Когато тя се върна от верандата, Лоугън бе заспал на стола.

Прекоси стаята и го разтърси.

— Можеш да останеш. Но гледай да оздравееш бързо. Смятам да те използвам и да се насладя на всяка минута.

Той се прозя.

— Радвам се, че ме уведоми по такъв деликатен начин.

— Не ми е до деликатности. Имам проблем. — Отправи се към спалнята си. — Трябва да изправя Маги на крака и да я махна оттук бързо и може да ми е нужна помощта ти за някои последствия.

— Какви последствия?

— Монти е откачил по нея.

— Е, и? — изкиска се Лоугън.

— Не е смешно. Трябва да ги разделя, преди да решат да се чифтосат. Вълците го правят до живот, а Монти… Не искам да бъде наранен.

— Може би за него ще е само авантюра.

— Това е лудост. Монти е най-любвеобилното куче, което познавам.

— Схващам проблема.

Взря се в изражението му. Вече не се шегуваше или присмиваше. Разбираше.

— Повечето хора биха сметнали, че се държа странно, но за мен е… важно.

— Тогава е важно и за мен. И разбирам защо не би искала най-добрият, ти приятел да се обвърже неподходящо. — Притвори очи. — Но може ли да заспивам отново вече? Ако ще ме изтощаваш, ще ми е нужна цялата почивка, която мога да откопча.

Изчака, докато вратата на спалнята се затвори зад нея, преди да бръкне в джоба си за телефона и да се обади на Гейлън.

— В ранчото на Сара съм и ще поостана. Научи ли нещо?

— Не. Все още издирвам Санчес. Как минаха последните дни в Кай Чи?

— Същински ад.

— Сара добре ли е?

— Колкото може да се очаква. Има някои битови проблеми. Монти е влюбен във вълчица.

Гейлън избухна в смях.

— Онази космата топка?

— Повярвай ми, на Сара не й е смешно. Обади се на Маргарет и я накарай да научи всичко възможно за мексиканските сиви вълци, пуснати в този район.

— Защо не й се обадиш сам?

— Беше ми ядосана, задето дойдох тук, а Тайван не би смекчил гнева й. Имах тежка нощ и не искам да се разправям с нея точно сега.

— Не казвай повече. И аз не бих искал да се свързвам с асистентката ти.

— Подсигури ли охрана на ранчото?

— Шестима от най-добрите ми хора.

— Не видях никого.

— Разположени са в планината и могат да видят неприятностите да се задават от мили разстояние. Ще ти дам номера на Франклин.

— Утре. Нямам писалка, а не искам да мърдам. Боли ме адски. Чао.

Трябваше да поспи няколко часа. Вече почти се зазоряваше и не се съмняваше ни най-малко, че Сара скоро щеше да стане, за да се погрижи за вълчицата. Както обикновено, щеше да се съпротивлява на евентуално омекване спрямо него и без угризения би осъществила заплахата си да го „изтощи“.

— Какво си мислиш, че правиш? — Сара седеше на прага на спалнята със скръстени пред гърдите ръце.

— Храня Монти. — Лоугън потупа кучето по главата. — Беше гладен, а не исках да те събуждам.

— Никой освен мен не го храни. Научила съм го да не приема храна от друг. — Но със смесица от почуда и раздразнение забеляза, че кучето ядеше. — По дяволите!

— Беше гладен — повтори Лоугън, докато отново пълнеше купичката му. — Реших да опитам.

— Не мога да позволя да се месиш в дресировката на Монти.

— Разбирам защо не искаш непознати да го хранят, но аз не представлявам заплаха.

— За него практически никой не е непознат. Обича всички. Затова не мога да позволя друг освен мен да го храни.

— Може би има по-добра преценка, отколкото си мислиш. — Остави купичката с вода. — Заповядай, момче.

— Не мога да поемам рискове. Затова, моля те, остави кучето ми на мира.

— Добре. Просто исках да помогна. Мога ли да направя нещо друго?

— Можеш да идеш да седнеш, за да си почине кракът ти. През последните три дни не си го подгъвал.

— Както кажеш. — Той закуцука обратно към стола си. — Но се подобрява. Забеляза ли, че бях в състояние да свърша доста повече вчера?

— Да. — След нощта, в която бяха донесли вълчицата, Лоугън се бе занимавал с всичко, от метенето на къщата до оказването на помощ в грижите около Маги. Когато не работеха рамо до рамо, той готвеше или чистеше, или говореше по телефона, опитвайки се да упражни влияние, за да държи фермерите настрана от дивото животно. Тя се намръщи. — Твърде много.