Айрис Джоансен - Издирването

— А сега какво? — поинтересува се Лоугън.

— Ще закараме вълка вкъщи, където мога да се погрижа за него.

— За диво животно?

— За ранено животно. — Вдигна го и го понесе към джипа. — Хайде. Нужна ми е помощта ти. Ще трябва да караш, докато го наглеждам.

— Добре. — Той се изправи бавно и с усилие, докато тя настаняваше звяра на задната седалка. — Тече ти кръв от ръката.

— Само ми е разкъсал кожата. — Скочи на предната седалка. — Побързай. Не съм сигурна колко дълго ще го държи упойката и искам да го обработя, без да му слагам нова инжекция.

— Добре.

Лоугън спря пред къщата след по-малко от пет минути.

— Върви напред и отвори вратата до камината. Тя води към малка, заслонена веранда.

Той изкуцука в къщата.

— Нещо друго?

Сара го последва.

— Вземи тази постелка от облегалката на дивана и я сложи на пода на верандата.

Той го изпълни и после попита:

— А след това?

Тя внимателно положи животното върху нея.

— Донеси ми чантата с медицинските принадлежности от първия шкаф в кухнята.

Коленичи и нежно погали муцуната на вълка.

— Какво красиво момче си. Не се тревожи, добре ще се погрижим за теб.

Монти се настани до дивото животно.

— Не ми се пречкай — каза му Сара. — Ще зашия тази рана и ще наместя крака. Счупен е.

Монти положи глава на лапите си, впил поглед във вълка.

— Ето ти чантата. — Лоугън се отпусна на колене до тях. — Кажи ми как да ти помогна.

Погледна го над тялото на животното. До този момент изпълняваше безпрекословно заповедите, а бог знае, че й бе нужна помощ.

— Първо трябва да почистим раната.

— Ще оставиш ли Монти там с вълка? — попита Лоугън, като последва Сара от верандата час по-късно.

— Не мисля, че бих могла да го отделя. — Остави медицинската чанта на плота и изми кръвта от ръцете си. — Не и докато не се увери, че животното е добре. Кафе?

— Колко ще спи? — попита той, докато внимателно се отпускаше на люлеещия се стол и вдигна крака си на възглавничката.

— Още един час, надявам се. Освен това е тя, а не той. И аз предполагах, че е мъжки, докато не започнах да работя по нея. Изненадана съм, че не си забелязал.

— Бях прекалено зает. — Погледът му се отмести към огъня. — Не ти ли е малко студено?

— Не.

— Е, на мен също е. Ще идеш ли да си сложиш риза?

Тя го погледна изненадано.

— Нося сутиен. Не е по-различно от горнището на бански костюм.

— Повярвай ми, има разлика.

Сара рязко си пое дъх и срещна погледа му. Веднага отвърна очи.

— О, за бога! Предполагам, че трябваше да го очаквам… дори в подобна ситуация. Типично за мъжете. Веднъж четох една статия, в която се твърдеше, че мислите за секс веднъж на всеки осем минути.

— Тогава аз не струвам. Сигурен съм, че не ми минава през ума по-често от веднъж на десет минути.

Тонът му беше несериозен и тя осъзна с облекчение, че конфузният миг бе отминал.

Отиде в спалнята и се върна, навличайки бяла тениска през глава.

— Доволен ли си?

— Не. — Смени темата. — Какво ще правиш с вълчицата?

— Ще я излекувам и после ще я предам на Федерацията за защита на дивите животни, за да я преместят. — Намръщи се. — Ако успея да възпра съседите си да нахълтат тук и да се опитат отново да я убият.

— Вероятно мога да помогна в това отношение.

— Какво ще направиш? Ще им платиш ли? — Поклати глава. — Те са фермери и са адски независими, не могат да бъдат купени. Загубили са добитък и са бесни.

— Ще измисля нещо. — Пое си бързо въздух. — Питам се… дали не бих могъл… да те обезпокоя, като извадиш отново медицинската си чанта. Може би самият аз се нуждая от първа помощ. Май колениченето до този вълк се оказа последната капка.

Погледът му пробяга към облегнатия на възглавничка крак. По вътрешната страна на бедрото му се разпространяваше голямо тъмно петно.

— По дяволите, разкъсал си шевовете! — Сара грабна чантата от плота и отиде до стола. — Защо не ми каза?

— Беше заета. И двамата бяхме заети. Изглежда, живееш в постоянно напрежение. Почти се боя да затворя очи… Какво правиш?

— Свалям ти дънките.

— Май нямаш предразсъдъци към голотата както по отношение на себе си, така и на другите.

— В нея няма нищо срамно. — Смъкна панталоните му до глезените. — Мога да те зашия отново… освен ако не искаш да повикам линейка.

— Не, направи го ти. — Затвори очи и се усмихна едва. — Само не се наслаждавай твърде много на забиването на иглата в мен, моля те.

— Никога не ми доставя удоволствие да причинявам болка. — Наведе се над бедрото му. — Не си ги скъсал всичките. Не би трябвало да трае дълго.