Айрис Джоансен - Издирването

— Да вървим.

Видя изражението му и я обля вълна от шок. Беше напрегнат, напълно съсредоточен, изпълнен с крайна решителност и отчаяние.

Искам да открия това дете живо.

„О, господи! Надявам се да сполучиш, Лоугън“.

Монти не успяваше да хване миризмата. Тичаше в кръг.

— Какво му става, по дяволите? — Тонът му бе груб. — Не можеш ли да направиш нещо?

— Той се старае максимално.

Лоугън си пое дълбоко дъх.

— Съжалявам. Зная.

Петнадесет минути по-късно кучето излая. Върна се тичешком в буйна радост и после хукна надолу по склона.

— Намерил го е. — Лоугън го последва бързо и се спусна по брега. — Намерил го е!

Сара промълви една молитва, докато се препъваше след него.

Дъждът бе така проливен, че вече не виждаше нито него, нито Монти, но трябваше да са право напред.

— Лоугън!

Никакъв отговор.

— Лоугън, къде… — После го видя.

А също и Монти, застанал над купчина кал до рекичката, скимтейки.

— Мили боже, не! — прошепна тя.

— Може и да не е детето… — Лоугън падна на колене и отчаяно зарови в калта с ръце. — Може да не е… — Млъкна, вторачен в нежната детска ръчица, която бе изровил. — Мамка му! — Започна да копае трескаво, докато не изрови и малкото, неподвижно телце. — Мамка му! Мамка му! Мамка му! — Седна с превити рамене и се взря в детето. — Не е честно! Той е просто едно малко момче!

— Едно от последните свличания трябва да го е застигнало. — Сара коленичи до него. Горкото детенце. Горката Минг На.

Няколко минути не можа да се помръдне, а после бавно и с мъка се изправи и извади маркировъчната лента.

— Хайде, Лоугън. Трябва да се върнем при Минг На.

— Какво ще правиш с тази лента?

— Знаеш какво. Виждал си го и преди. Маркирам мястото.

— Не и него. — Той посегна, вдигна момченцето и се изправи на крака. — Обещах на майка му, че ще върна детето й. Няма да го оставя тук в калта.

— Не можеш да го носиш нагоре по планината. Едва успя… — Млъкна, като видя лицето му. Жилите на врата му бяха изпъкнали, а по страните му се стичаха сълзи. — Мога ли да ти помогна?

— Не. Ще се справя. — Тръгна нагоре. — Обещах й.

Сара остана там с Монти и го гледаше как се катери с мъка по хлъзгавия склон. Защо бе толкова сърцераздирателно да види силен мъж като Лоугън с това дете на ръце? Искаше да се втурне напред и да му помогне, да го успокои. Познаваше мъката, с която щеше да се сблъска, когато подаде детето на Минг На. Беше го преживявала множество пъти на стотици различни места през годините.

Но той нямаше да й позволи да му помогне.

— Хайде, Монти. — Бавно тръгна по стръмнината след Лоугън.

Членовете на екипа измиха кучетата си, изкъпаха се и се преоблякоха на летището, преди да се качат в самолета на Лоугън. Излетяха малко след осем същата вечер.

Лоугън беше мълчалив. Твърде мълчалив. Изрече само няколко думи, след като положи детето в ръцете на майка му и се отдалечи. Е, и Сара не бе особено разговорлива. Над целия екип сякаш се бе спуснал покров. Това бе кошмарна спасителна операция. Започна да се приготвя за нощта.

О, по дяволите! Приближи се до стола, на който той седеше.

— Добре ли си?

Усмихна се вяло.

— Издържа повече, отколкото си мислех.

— Не биваше да идваш. Предупредих те, че мястото ти не е в спасителната операция.

— Трябваше да дойда.

— Както и трябваше да намериш онова дете.

Той кимна.

— Случва се. Издирванията не винаги завършват както би желал. Трябва да мислиш за успешните.

— Тъй като това ми е първото, нямам положителни преживявания за сравнение. И не мисля, че искам да пробвам друг път. — Погледна през прозореца. — Как го понасяш, по дяволите?

— С надежда. И със знанието, че почти винаги има някой, който ни чака. Може би са един-двама, но животът им е безценен. — Разтри врата си. — Но този път ми беше трудно.

— Да. — Погледна към нея. — Така че спри да се опитваш да успокояваш мен и върви да си легнеш да поспиш. Добре съм. Не е като да не съм се срещал със смъртта преди. Просто децата са…

— Да, такива са.

— Исках това дете да е живо.

— Зная.

— Но не беше и трябва да го преодолея. Ще се оправя. Винаги успявам. — Затвори очи. — Затова върви да се погрижиш за кучето си и ме остави да спя.

Тя се изправи, гледайки го несигурно.

— Сара. — Лоугън не отваряше очи. — Изчезвай.

Чуха вълка да вие, докато приближаваха към ранчото. Монти се изправи на задната седалка и неспокойно се вгледа в планината.

— Бях забравила за него. — Погледът на Сара последва този на кучето. — Поне той е още жив.