Айрис Джоансен - Издирването

Красиво…

— Но опасно, Монти. И не ти е нужно друго предизвикателство след онова, което преживя напоследък.

Вълкът отново нададе вой.

— Зовът на дивото — промърмори Лоугън. — Невероятно.

— Националната федерация за защита на дивите животни иска да го запази в дивата природа. Аз също. Ще ми се проклетият звяр да престане да слиза към полето и да напада фермите. — Паркира пред къщата и скочи от джипа. — Хайде. Ще ти направя чаша кафе и после можеш да се обадиш на Маргарет или който е свободен да дойде да те вземе. Не зная защо не ми позволи да те оставя в дома ти във Финикс.

— Трябваше да те съпроводя до вратата ти. Гейлън би сметнал, че учтивостта го изисква. Ще приема чашата кафе. — Слезе от колата и закуцука към къщата. — Добре ще ми се отрази.

Тя светна лампата и отиде до шкафа.

— Не изглеждаш много добре. Имаш нужда от нещо повече от чаша кафе. Не видях да си вземаш болкоуспокояващите в самолета.

— Свършиха ми преди два дни. Предполагам, че лекарят е сметнал, че няма да са ми необходими повече.

— Не е знаел, че ще се трепеш, както правеше през последните пет дни. — Пусна кафе-машината. — Мисля, че не би препоръчал всичкото това копане, камо ли пързалянето по планината.

— Беше нужно. — Настани се на люлеещия се стол и облегна крака си на възглавничката. — Би трябвало да разбираш. Никога не съм срещал по-страстен защитник на тази философия.

Вълкът отново зави.

Сара се взря в мрака през прозореца.

— Ще ми се да престане. Разстройва Монти.

— А ние не го искаме. Изглежда, имам успокояващо въздействие над него. Защо да не поостана за известно време?

Сара почти очакваше това предложение. Трябваше да последва инстинкта си и да го остави във Финикс. Ако не беше така уморена, никога не би му позволила да прекрачи прага.

— Нищо не се е променило от първата нощ, когато дойде тук. — Поднесе му кафето. — Не искам никакви гости.

— Нещата се промениха. Преживяхме много неща заедно. Не мисля, че все още ме считаш за враг.

— Това не означава, че те искам в дома си. Защо дойде все пак, по дяволите? Когато се появи първия път, си помислих, че просто си превъртял. И двамата знаем, че каквото и да предприемеш срещу Мадън, не е нужно да го правиш от тук. Има нещо странно.

— Не може ли да спорим за това сутринта? Много съм уморен.

— Тогава си допий кафето и се обади на Маргарет.

— Прекалено съм изтощен. — Остави чашата на масата до себе си и се усмихна вяло. — Не би изритала ранен мъж от къщата си.

— Може и да го направя. — Въздъхна примирено. Играеше си с чувствата й, но наистина изглеждаше ужасно блед, а и знаеше какво преживя в Тайван. — Добре. Утре. Но този стол не е толкова удобен като меките седалки на самолета ти. До утре може да ти се прииска да си тръгнеш.

Той затвори очи.

— Кой знае… — Беше заспал.

Сара се отпусна на дивана и се взря безсилно в него. Дежа вю. Защо не можеше да се отърве от него? Не го искаше тук. Безпокоеше я фактът, че бе станал твърде голяма част от живота й през последните дни. Видя го уморен, обезкуражен и наранен. Видя сълзите му. Тревожеше я, а си имаше достатъчно тревоги в живота. Това бе нейният дом, нейният пристан и не искаше никакви непознати…

Но точно това бе най-важният проблем. Лоугън вече не бе непознат за нея. Не знаеше точно какво е мястото му в живота й, но вече никога не би могъл да е непознат.

Вълкът нададе вой.

Монти вдигна глава и заскимтя гърлено.

Не можеше да го вини. Вълчият вой бе ужасно меланхоличен и сърцераздирателно тъжен.

И по-близък.

„Стой си в планините! — молеше се тя. — Тези фермери ще те застрелят. Тук те дебне опасност. Смятат те за заплаха и не ги е грижа дали си див, или си свободен и красив“.

Монти отпусна глава на лапите си. Красиво…

— Ставай, Сара!

Отвори очи и видя Лоугън надвесен над нея. Спеше дълбоко и за момент си помисли, че още е в Тайван.

— Хайде! Той излезе. Не мога да го последвам сам. — Полувървеше, полуподскачаше към вратата. — Господи, и костенурка не бих настигнал!

Тя седна и разтърка очи.

— Какво има?

— Монти. Излетя през онази кучешка врата като прилеп от ада. Чу нещо.

Сара пусна крака на земята.

— Какво?

— Не зная. Нищо не чух. Тъкмо бях отворил очи и го видях да става. Около минута се ослушва и после излетя. — Отвори вратата. — Често ли излиза през нощта?

— Не, но не е съвсем необичайно.

— Казвам ти, че чу нещо. Най-добре да го последваме.