Айрис Джоансен - Издирването

Както и тя. Издирването бе по-сърцераздирателно от обичайното. Дъждът преставаше и рукваше отново в безкраен кръговрат и им пречеше да изведат кучетата, а след пристигането им последваха още две свличания.

— Трябва да се кача и да опитам още веднъж. Може и да има някой оцелял там.

— Няма да споря. — Не я поглеждаше. — Но поне си почини първо. Зная, че не мога да те убедя да се успокоиш, но Монти, изглежда, има тази способност. Как е раната му?

— Почти напълно е зараснала. Мислиш ли, че бих му позволила да работи, ако не е добре?

Без да изчака отговор, тя се отдалечи от него в посока на палатката, споделяна от екипа спасители. Лоугън не можеше да й разправя да се отпусне, след като залиташе наоколо с този ранен крак.

Само Ханс Книпер спеше на походното си легло със своя лабрадор, когато влезе. Не си направи труда да пази тишина, докато поеше и хранеше Монти. Нямаше опасност да го събуди. Всички работеха практически без да мигнат и когато им се отдадеше случай да си починат, заспиваха като в несвяст.

Отми достатъчно кал от кучето, за да му осигури поне малко комфорт, и накрая изтри собственото си лице. Нямаше смисъл от повече, след като щяха да се върнат в калта след няколко часа. Легна и се сгуши до Монти. Отново бе заваляло. Чуваше капките по брезента на палатката. Господи, как й се искаше да спре!

— Сара!

Лоугън. Събуди се моментално.

Той бе коленичил до нея. Кимна към азиатката, застанала на входа на палатката.

— Това е Минг На. Искаше да помоля някого от вас да намери детенцето й.

На Сара й призля, като видя отчаяното изражение на жената.

— Каза ли й колко упорито се опитвахме?

— Твърди, че сме търсили на погрешните места. Синът й не е бил в селото. Слизали по склона, след като ходили при баба й и дядо и. Пороят отнесъл детето и го повлякъл надолу към потока, който тече край селото.

— На колко години е малкият?

— На две.

— Шансовете да оцелее при порой са практически никакви.

— Каза, че е оцелял. Видяла как водата го изхвърлила на брега и той изпълзял. Опитала се да изтича след него, но калта започнала да се свлича и не могла да го достигне. Чула го да плаче.

— Изминали са четири дни — прошепна Сара. — Ако е оцелял тогава, кой може да гарантира, че не е загинал при този дъжд? Хващаш се за сламката.

— Да, дявол да го вземе, искам това дете да е живо. — Устните му се изкривиха. — Искам чудо. След тези няколко дни това ми е необходимо.

Четеше го по лицето му. И тя се нуждаеше от чудо. Човек не знае кога ще го намери, затова все търси.

— Ще ида да погледна. — Изправи се на колене и сложи нашийника на Монти. — Попитай я дали ще ме заведе до мястото, където го е чула да плаче.

Лоугън се обърна към жената и заговори на бърз тайвански език. Тя кимна и отговори. Той се извърна към Сара.

— Ще ни заведе.

— Нас?

— И аз идвам — заяви твърдо той. — Обещах й, че ще върна детето й.

Сара поклати глава.

— Искам да свърша и нещо друго, освен да изтеглям трупове изпод проклетата кал. Искам да открия това дете… живо.

Тя отвори уста да протестира и после я затвори. Разбираше отчаянието и умората, колко пъти се бе чувствала по същия начин. Колко пъти се бе опитвала да заблуди Монти, че съществува живот сред море от смърт.

— Ела, щом искаш. Но ако изоставаш, няма да те чакам.

— Няма да изоставам.

— Ето там. — Лоугън посочи над езерото от кал към скалите на отсрещната страна.

— Детето е било изхвърлено на брега там? — попита Сара.

Той кимна, после се придвижи към дъските, които образуваха мост над калта.

— Хайде да намерим хлапето.

— Нека Монти и аз да опитаме първо, дай му по-ранен старт. — С кучето внимателно избираха къде да стъпят по тесния мост към безопасните скали на отсрещната страна. Свали каишката и му позволи да тича надолу по склона.

Опита се да не гледа през рамо към Лоугън, но не можа да устои да не хвърли поглед, преди да тръгне след Монти. С облекчение видя, че е добре. Въпреки че един бог знае как поддържаше равновесие върху мокрите дъски с този болен крак.

— Не се мъчи да бързаш. Монти може да се върне до мен десетина пъти, преди да хване миризмата. — Последва кучето. — Ако изобщо успее.

Монти тичаше наоколо в кръг и се опитваше да улови конуса. Дъждът се бе засилил през последните минути и едва го виждаше.

— Няма да хване нищо — каза тя на Лоугън, когато се изравни с нея. Наблюдаваше как ритрийвърът търчи надолу по брега.

Лоугън изкуцука напред, за да последва кучето.