Айрис Джоансен - Издирването

Лоугън наблюдаваше как Сара и останалите от екипа влязоха в палатката, за да бъдат осведомени от военните. Стъмваше се и свлачището приличаше на чудовищна грозна маса в полуздрача.

Никакви писъци…

Никакви стенания…

Никакви детски песни…

Тишина.

Тихо като в гроб.

— Ще се намокрите, господин Лоугън. — Чанг застана до него. — В полевата кухня има храна.

— Не сега. — Взря се в планината. — Къде е започнало свличането?

— Не знаят със сигурност. Станало е посреднощ. — Посочи към едно място близо до върха на планината. — Някъде там.

— Искам да отида горе.

— Военните не пускат никого там. Калта все още се движи и дъждът…

— Тогава ме заведи по обиколен път. — Тръгна отривисто към склона. — Искам да отида там.

Скалите под краката им бяха хлъзгави, докато се приближаваха към върха.

Смърт.

Паметник на смъртта.

Нямаше съвпадение. Не можеше да е съвпадение.

— Какво търсите? — попита Чанг.

— Не зная.

Щеше да бъде на заслонено място. Той би искал Лоугън да го намери.

Лъчът на фенерчето му пробяга по околните скали.

Нищо.

— Трябва да слизаме — напомни Чанг. — На военните не би им харесало, ако знаеха…

— Ти върви. — Лоугън се покатери по скалите и размаха напред-назад фенерчето. Скарабеят беше малък…

Малка беше и синьо-бялата кутийка, блеснала в светлината на лъча.

Кутийката на Чен Ли. Беше я виждал да я държи стотици пъти, а пръстите й проследяваха цветята от лапис лазули по капачето.

Падна на колене до нея.

Искаше да изкрещи. Искаше да заблъска с юмруци по камъните.

Но можеше само да се взира в прекрасната, обсипана с камъни кутийка, проблясваща в лъча на фенерчето.

Петстотин души.

Погребани живи.

Руджак му се обади шест часа по-късно.

— Още ли вали в Кай Чи?

— Да.

— Видях в новинарския бюлетин, че си на спасителна мисия. Дъждът не ти попречи да намериш кутийката на Чен Ли, нали?

— Не.

— Защото знаеше, че ще е там. Умен мъж си, Лоугън. Най-после разбра какво правех със съкровищата на Чен Ли, нали?

— Погребални дарове.

— Звучиш ми малко скован. Да не те събудих?

— Не.

— Така си и мислех. Сигурно си лежеше буден и се взираше в тъмнината. Нали така правят хората с угризения?

— Би трябвало да знаеш. Ти извърши това.

— Не чувствам вина. Не ми е в природата. Но ти си размишлявал и бих се обзаложил, че си разбрал защо ударих Санто Камаро и Кай Чи.

— Гробът й.

— Много се ядосах, когато видях гроба й. Чен Ли беше кралица, а ти си я погребал като просякиня. Кончината на една кралица трябва да бъде отбелязана с помпозността на тромпети и звънтенето на чинели.

— Значи й поднесе в дар Санто Камаро и Кай Чи.

— Бих те преследвал и без друго, но стоях до гроба й и ме осени мисълта как трябва да бъде извършено. Беше ми толкова кристално ясно. Санто Камаро бе чудесно като за начало, но Кай Чи е нещо специално. Чен Ли беше родена там и прекарвахме всяко лято в игри по онези склонове.

— След като тя почина и спечелих малко пари, основах сиропиталище в нейна чест тук. Знаеше ли за него?

— Разбира се. Мислиш ли, че има някакво значение?

— Предполагам, че не.

— И си спомних, че ти и Чен Ли прекарахте медения си месец там — продължи Руджак. — Още една причина това място да си иде с нея.

— Свърши ли? Бих сметнал, че петстотин души са достатъчно дори и за теб.

— Разбира се, че не е свършило. Тя беше кралица, а една кралица трябва да получи дължимото й се.

— Би те намразила за това.

— Никога не би могла да ме мрази. Ти се опита да я накараш, но още когато я срещна, тя вече беше моя.

— Никога не съм опитвал да й внуша омраза към теб. Всъщност те харесвах, докато не открих какъв кучи син си.

— Държеше я настрана от мен.

— Тя умираше. Не бих допуснал да я нараниш. А и Чен Ли не се възпротиви. По онова време бе разбрала какво искаш от нея от самото начало. Не желаеше да те вижда.

— Лъжеш. Ти беше… — Пое си дълбоко дъх и когато заговори, ядът в гласа му бе изчезнал. — Няма да ти позволя да ме разстройваш. Аз ще спечеля, Лоугън. Изиграх те, нали? Никога не си очаквал Кай Чи. Мислеше си, че съм в Колумбия, когато ти се обадих. Нагласих таймера точно след като разговарях с теб.

— Прав си, не очаквах дори ти да си толкова гаден. Но няма да ме изиграеш отново.

— Не бъди толкова сигурен. Намирам за интересно, че си довел Сара Патрик с теб в Кай Чи.

— Тя ме доведе. Такава е работата й.