Айрис Джоансен - Издирването

— Не ти завиждам.

— Просто намери Руджак. Дори да е ранен, сигурен съм, че замисля и подготвя следващия си ход.

Прекъсна разговора и затвори очи, събирайки сили. Беше успял с обаждането. Можеше да успее и с полета. Номерът бе да блокира болката, да действа автоматично и да не си позволява да мисли.

Наведе се над мивката и наплиска лицето си със студена вода.

— Приятен човек. — Сузи Филипс седеше на кожената седалка, загледана в Лоугън в предната част на самолета, и говореше с Бойд Медфорд. — Никога не би предположил, че е някакъв магнат, нали?

— Я се огледай. — Тонът на Сара бе сух. — Мисля, че всеки би отгатнал по вида на самолета.

— Знаеш какво имам предвид. Много е земен. Отдавна ли го познаваш?

— Не.

— Тогава трябва да е добър човек, за да пожелае да направи това за нас. Особено след като е претърпял злополука.

— Каза ти, че е претърпял злополука ли?

— Не, но е било злополука, нали?

Сара смени темата.

— Как е Дайна?

— Добре. Но й липсват спасителните операции. Гледа така тъжно, когато отвеждам Донеган в пикапа си.

— Посегна и погали немската овчарка по главата. — Не разбира, че пенсионирането след години служба е награда, а не наказание. — Погледна Монти. — Зная, че той е далече от тази възраст, но и за него ще е тежко. Може би повече, отколкото на всяко друго куче в групата. Трябва да помислиш за това. Ще ти е нужно време да обучиш друго куче.

Сара не искаше да мисли за това. Не можеше да си представи да работи с друго куче след всичките тези години и я болеше при мисълта, че Монти ще остарее.

— Имам много време да го обмисля. — Изправи се.

— Лоугън изглежда малко уморен. Смятам да ида и да проверя дали не се нуждае от нещо.

Сузи кимна.

— Добра идея. — Извади книга с меки корици от чантата си. — Ще видя дали не мога да се приспя, като почета. Полетът ще е дълъг и с удоволствие бих го прекарала в сън.

— Аз също. — Докато вървеше по пътеката, прекрачвайки кучета и ръчен багаж на път към Лоугън, Сара чувстваше как умората обхваща всяко мускулче в тялото й. Нямаше търпение да се свие и да заспи като останалите членове на екипа. Всъщност нищо не я спираше. Лоугън не се нуждаеше от нея, можеше сам да се грижи за себе си.

Ако проявяваше разум. Но ако имаше такъв, щеше да си полегне на една от седалките, когато самолетът напусна Тусон преди час. Вместо това продължаваше да разговаря с Бойд, да го изслушва внимателно и с всяка минута да изглежда все по-изнурен и изтощен.

Мъже!

Бойд вдигна поглед и се усмихна, когато тя спря до тях.

— Хей, Сара! Много хубав самолет, а? Помниш ли товарния, с който летяхме до Барат?

— Как бих могла да го забравя? — Взря се право в Лоугън. — Приличаш на зомби. Лягай си.

— След няколко минути. Бойд тъкмо ми разправяше за спасителната операция в Никарагуа.

— Може да ти разкаже, като се събудиш. — Обърна се към колегата си. — Изритвам те от тук. Трябва да си вдигне крака. Може би не ти е казал, но вчера го оперираха.

— Не, по дяволите. — Бойд се изправи. — Махам се. До скоро, Лоугън.

Лоугън кимна и го проследи с поглед, докато вървеше по пътеката и седна до Сузи.

— Добре ли го познаваш?

— От години.

— Така си и мислех. Човек си позволява грубости само със стари приятели.

— Щеше да си по-добре, ако самият ти бе груб с него. Той е чудесен човек, но много говори, когато не тече издирване.

— Хареса ми. — Усмихна се. — И съм напълно способен да бъда толкова груб, колкото и ти, Сара, но Бойд ме заинтригува. Въвеждаше ме в работата ти.

— И?

— Беше като надзъртане в ада. Интересно за слушане, но не бих желал да живея така.

— Не на теб, а на мен се налага да живея така.

— Освен ако…

— Млъкни. Смъртно уморена съм и последното, което ми се искаше, е да прекъсна разговорите ти с приятелите ми, защото си твърде голям мъжага, за да признаеш, че те боли. А сега ще легнеш ли, за да мога да си почина?

— Разбира се. — Изправи се на крака с усилие и зачака, опрял ръка на облегалката. — Ако ми дадеш минутка да преодолея изтръпването. Схванах се.

Вероятно просто не искаше да признае, че в настоящото му състояние дългото ходене по пътеката го плаши.

— Искаш ли да ти помогна?

Той се намръщи.

— Няма да ме оставиш на мира, а?

— Глупаво е да проявяваш гордост, когато те боли.

— Не може да се каже, че употребяваш превзет език. Две минути. Ако не съм добре тогава, ще ти позволя да ме грабнеш в пожарникарска хватка и да ме отнесеш до кушетката. Кажи ми защо мразиш свлачищата толкова много.