Айрис Джоансен - Издирването

— Не, контактувах с Касълтън, но съм чувал за нея. Жилава, старателна и адски властна. — Засмя се. — Тя е нещо като легенда в империята на Лоугън. Но и друго не може да се очаква. Самият той е легенда.

— Е, в момента на едната легенда й вадят куршум от крака. Може би ще е добре да ви прегледат, когато свършат.

— Добре съм. Искам само да говоря с жена си и сина си.

— Тогава ще ви оставя да го направите.

— Благодаря ви. — Вече бе тръгнал към телефона, когато тя затваряше вратата.

Върна се в кухнята, където Маргарет я осведоми за състоянието на Лоугън.

— Лекарят току-що се показа. Операцията е приключила и Лоугън е добре. Упоен е, но ще се събуди след няколко часа.

Обля я вълна на облекчение. Знаеше, че раната му не с фатална, но операциите винаги бяха сериозно нещо.

— Добре. — Отпусна се на стола. — Няма ли признаци на инфекция?

— Леки. Дават му огромни дози антибиотици, за да се преборят с нея. Лекарят не бе доволен, че куршумът е престоял в тялото всичките тези часове.

— Беше по-безопасно да го върнем в Щатите.

— Не искам да кажа, че сте постъпили неправилно. Винаги има плюсове и минуси. — Маргарет се изправи. — Какво ще кажете за един обяд? Имам доста консерви. Супа? Яхния?

Сара поклати глава.

— Време е с Монти да се прибираме вкъщи. Ще уредите ли някой да ни закара до ранчото?

— Веднага ли? — Маргарет се намръщи. — Защо бързате толкова?

— Искам да си ида у дома.

— Обещахте му да останете.

Остани, Сара!

Беше се съгласила, защото моментната уязвимост и нужда на Лоугън я бяха сварили неподготвена. Но той не бе нито уязвим, нито нуждаещ се. Бе обграден от хора, които биха се погрижили за него и биха го пазили. Със сигурност не се нуждаеше от нея.

— Останах. Вече е извън опасност.

— На Джон няма да му хареса. Поръча ми да се грижа за вас. Как бих могла да го правя, когато сте на мили разстояние?

— Нямам нужда от ничии грижи. Мога да се справя и сама. — Наведе се и погали Монти по главата. — Кучето е ранено и има нужда от позната обстановка.

— На Джон няма да му хареса — повтори Маргарет.

— Ще ми намерите ли кола, или да си я потърся сама?

— Ще ви намеря — въздъхна жената. — Но усложнявате работата ми.

— Мисля, че ще го понесете. Не ми изглеждате много уплашена от Лоугън.

— Отдавна сме заедно. Познанството обикновено отхвърля страха, но изпитвам достатъчно уважение към него.

Сара се вгледа в нея.

— И го харесвате.

— Да, дявол да го вземе. Упорит е, но винаги е бил справедлив с мен. И ако в живота около него възникват малко усложнения, поне не е скучен. — Отиде до телефона. — Ще се обадя на един от охраната и ще му кажа да докара кола до входа. Сигурна ли сте, че не искате да обядвате, преди да тръгнете?

— Да.

Изчака Маргарет да свърши с разговора. След няколко минути щеше да е на път към живота, който обичаше най-много — тишина, простота и спокойствие. Нека Лоугън оплита някой друг в обърканите си паяжини. Сара се прибираше у дома.

Воят се носеше зловещо в спокойния нощен въздух.

Монти вдигна глава. Красиво.

— Май нашият вълк е все още наоколо. — Сара коленичи, за да сипе витамини в храната му. — Надявах се да си е отишъл, докато се върнем.

Гладен?

— Може би. Тези мексикански сиви вълци срещат доста трудности, откакто са ги пуснали. Изяж си вечерята.

Монти побутна с нос купичката. Гладен.

— Трябва да ядеш. Няма да оздравееш без храна, и не можеш да спасиш този вълк, като самият ти гладуваш.

Кучето се просна до недокоснатата си храна. Гладен.

Вълкът отново нададе вой.

— Млъкни — промърмори Сара. — Искаш ли онези фермери да тръгнат да те търсят? Най-добре е да си държиш главата до тревата и…

Гладен.

— Това животно е стократно по-способно от теб да намери храна в дивата природа.

Тъжен. Сам.

Вълкът не трябваше да е толкова на изток. Може би наистина беше сам, откъснат от глутницата.

— Не можем да помогнем. Пуснали са ги да живеят в дивата природа. — Седна до масата и започна да яде яхнията, която току-що бе претоплила. — Виждаш ли, аз не се тревожа. А сега си изяж вечерята. — Хвърли му поглед през рамо и го видя да се взира във вратата. — Няма да излизаме и да се опитваме да намерим…

Почукване.

Тя се вцепени, когато вратата се отвори.

— Съжалявам. — Лоугън се бе опрял на касата, с пребледняло лице и малък куфар в краката. — Имаш ли нещо против да вляза? Мисля, че трябва да седна.