Айрис Джоансен - Издирването

— Още не. Но няма да ми е нужен.

— На мен ми е нужен. Искам да зная всяко нейно структурно предимство и недостатък. Действай приоритетно по това.

— Охраната е твърде голяма. По-добре да удариш някой друг от центровете му.

— Ще си помисля. Но Додсуърт е такова интересно предизвикателство и явно е бижуто в короната на Лоугън. Обикновено охраната може да се заобиколи, ако добре проучиш ситуацията. — Помълча. — А ние тъкмо това ще направим. Ще я проучим и ще видим на какво ще се натъкнем.

На хоризонта се бе появил нов елемент. Сара Патрик. Беше научил доста за нея през последните два дни, включително и факта, че Лоугън е разширил охраната си над нейното ранчо извън Финикс. Какво място заемаше тя в живота му? Струваше ли си да я отстрани сега? Ами Ийв Дънкън, която бе заемала централно място в близкото му минало?

Толкова много възможности за избор. Толкова много пътища за изследване. Но разполагаше с време да намери отговорите. Диктуваше събитията. Лоугън можеше само да се защитава. Нямаше търпение да се задейства отново, но бе нужно време, за да подготви интересната постановка.

Наближава, Чен Ли. Само имай търпение.

— Видях каквото ми е нужно. — Закрачи към колата. — Да вървим. Искам да стигна във Финикс до довечера.

— Побързай! Качвай се в автобуса. — Лоугън стоеше на пътя с местния си агент, Сун Чанг, а дъждът шибаше лицето му. — Селото е съвсем наблизо, но Чанг казва, че пътят до там ще бъде отнесен всеки момент. Ако вече не е станало. Войниците няма да пуснат никой да влезе или да напусне района, след като шосето го няма.

— Страхотно! — Сара се покатери в автобуса. — Само това ни трябва! Ами въздушни подкрепления?

— Няма къде да се приземят. Теренът е твърде неравен. Най-доброто, което могат да направят, е да доставят помощи по въздуха. Селото е разположено терасовидно по склона на планината.

— Успели ли са да закарат медицинско оборудване?

— Да. И са опънали палатки.

— Пристигнали ли са някакви други спасителни екипи? — попита Бойд.

— Един от Токио. Дошли са миналата нощ.

— Оцелели?

Устните на Лоугън се свиха.

— До момента… са изкопали шестима.

Сара облегна глава до прозореца, взирайки се невиждащо в поройния дъжд навън. Шестима от петстотин. Мили боже!

Лоугън се отпусна на седалката до нея.

— Предполагам, че няма шанс да останеш тук, вместо да отидеш в селото?

— Не, но ти би могъл да останеш. Няма да си от помощ, след като започнем работа. Едва се движиш.

— Ще се изненадаш колко полезен може да бъде човек като мен. Досега не съм те разочаровал, нали?

— Не. — От момента, в който бе слязъл от самолета, Лоугън преливаше от енергия, проверяваше дали дресьорите на животните имат всичко необходимо, разговаряше с Чанг, който бе посрещнал самолета и бе уредил автобуса. — Но няма да си в състояние да сториш много оттук нататък, освен ако не си лекар или обучен спасител. Ще бъда… — Автобусът подскочи, занесе по пътя и хвърли кал по прозорците. — И ти няма да можеш да излезеш, ако се окаже, че кракът ти се нуждае от медицински грижи, които тукашните лекари не могат да ти осигурят.

— Удивително много неща се постигат с мобилен телефон.

— Не бъди несериозен. Не е смешно.

— Последното нещо, което искам, е да изглеждам смешен. — Той опъна ранения си крак. — Опитвам се да те успокоя, че няма да бъда… Мамка му!

Бяха взели един завой й пред тях се откри планина от кал. Село нямаше. Нямаше и помен от къщи, от улици… от живот. През поройния дъжд Сара виждаше няколко спасители с кучета, газещи из калта в долната част на склона, а група мъже копаеха яростно, балансирайки върху дъски, опрени върху някакви камъни. Районът бе опасан от палатки и тя забеляза медицинската шатра с голям червен кръст.

— Господи! — промърмори Лоугън. — Откъде, по дяволите, да започнем?

— Оттам, откъдето започваме винаги. — Сара посегна да провери бинтовете на Монти, после закопча оранжевия повод с червен кръст от двете страни. — С кучетата.

Лоугън бе пребледнял.

— Боже мой!

— Казах ти, че свличанията на кал са най-лошите.

— Да, така е. — Пое си дълбоко въздух и отмести поглед от планината към Монти. — Не носеше този нашийник в Санто Камаро.

— Не беше нужно. На мястото на бедствия той го идентифицира като спасител, за да не го вземат за някое от уличните кучета, които често скитат из руините. Виждала съм как гладуващи семейства ги убиват, за да си набавят храна. — Вдигна качулката на пончото си я върза под брадичката, докато автобусът спря със занасяне пред медицинската палатка. — Това няма да се случи с Монти.