Айрис Джоансен - Издирването

— Тогава е двойно по-интересно. Пътищата ви май се пресичат, а? Между другото, знаеш ли, че все още имам осем от артефактите на Чен Ли? — Руджак затвори.

Лоугън искаше да легне отново и да изолира света от себе си, но трябваше да се обади на Гейлън. Трябваше да го уведоми, за да се опита да защити…

Да защити какво? Кого? Къде щеше да нанесе следващия си удар Руджак?

— Чудех се кога ще ми се обадиш. — Гласът на приятеля му бе несвойствено сериозен, когато вдигна телефона. — Не ми каза, че заминаваш за Кай Чи.

— Не исках да е истина. Исках да е Божие дело, а не на Руджак. Но знаех, че не е вероятно.

— Бил е Руджак?

— Да, ходих на оглед и открих още един от артефактите на Чен Ли и няколко взривни капсули на мястото, където е започнало свличането. Господи, надявах се да не ги намеря! Но когато зърнах планината от кал, вече знаех. Не можеше да е съвпадение. Всичко се връзваше. Погребални дарове.

— Погребални дарове?

— Фараоните са били погребвани със съкровищата, които са ценили приживе. Чен Ли обичаше колекцията си. Щом не е могла да бъде заровена с нея, защо да не я използва в чест на кончината й?

— Това догадки ли са?

— Бяха, докато Руджак не ми се обади току-що и го потвърди. Има някаква извратена идея, че тези убийства са в памет на Чен Ли.

— Значи е убил четирима в Санто Камаро и повече от петстотин души там?

— При някои древни цивилизации не е било необичайно слугите и съпругите да бъдат пренасяни в жертва с господаря си. Руджак не прави разлика. А дори и да я правеше, не би я зачел.

— Мамка му!

— Не очаквах Кай Чи. Никога не съм и помислял, че ще се случи там. Не искам да допусна още една подобна грешка.

— Не ставай глупав. Как би могъл да знаеш?

— Отсега нататък ще трябва да зная. Напомни ми, че има още осем артефакта за такива дарове.

— Ще ги използва в твоите предприятия?

— Може би. — Направи пауза. — А спомена и Сара.

— Ще й кажеш ли за свличането на кал?

— И да я накарам да ме мрази повече, отколкото понастоящем?

— Не ти си причинил това свличане.

— Продължавай да ми го повтаряш. Нужно ми е да го чувам. Обади ми се, ако забележиш нещо, макар да буди съвсем леко подозрение. — Лоугън затвори.

Отпусна се отново по гръб върху походното легло. Трябваше да се опита да си почине пряко съзнанието, че ще е невъзможно.

Сигурно си лежеше буден и се взираше в тъмнината. Нали така правят хората с угризения?

Точно това правеше. Лежеше и си мислеше за този саркофаг от кал на метри разстояние. Изпитваше ли чувство на вина? Да, по дяволите! Ако бе поръчал да убият Руджак, докато беше в затвора, никога нямаше да се освободи, за да предизвика тази касапница. Така че — да, вината бе отчасти негова и сякаш цялата планина от кал го бе затиснала.

А също и онова сиропиталище.

Посещаваше го много пъти през годините и монахините винаги караха децата да му попеят.

Затвори очи.

Почти чуваше пеенето им…

Кал.

Дъждовни струи.

Смърт.

Колко време бе минало?

Два дни? Три?

Нямаше значение.

Трябваше да продължи.

Монти бе уловил конуса. Може би този щеше да е жив.

Имаше малка вероятност. Бяха открили само шестима оцелели. Останалите бяха мъртви.

Това не означаваше, че този няма да е жив. Не трябваше да губят надежда. Иначе онези, които чакаха, може и никога да не бъдеха намерени.

Тръгна със залитане след кучето по импровизирания мост над калта.

Мъжът не беше жив. Поройният дъжд го бе освободил от ковчега на калта, но не навреме. Устата му бе широко отворена в безмълвен вик.

Монти скимтеше. „Стига! Отведи го долу. Отдалечи го от тази смърт“.

— Хайде, момче! — Постави колче в калта до тялото и го маркира с оранжева лента, после заслиза. Долу виждаше Лоугън, с лопата в ръце, който я гледаше. Беше покрит с кал като останалите спасители, опитващи се да изровят развалините на селото. Не биваше да е там. През изминалите няколко дни го бе виждала съвсем за малко, докато той ходеше из лагера, помагаше в медицинската палатка, на спасителите с кучетата, освен това копаеше с часове. Изглеждаше изпълнен с енергия, но Сара смътно усещаше нарастващото му изтощение, измъчеността на лицето му и влошаващото се куцане.

Вече не гледаше към нея. Беше се привел и копаеше калта. Но вдигна очи, когато двамата с Монти минаха край него.

— Бойд казва, че довечера ще се изтеглим — съобщи й той. — Екипът не е открил оцелял от дванадесет часа.

— Пътят отворен ли е?

— Армията е построила мост над свлачището. Получихме доставка от храна и одеяла, докато беше горе на издирване. До няколко часа ще пристигнат доброволчески групи. Не че ще е от някаква полза. — Лопатата му се заби яростно в калта. — Нищо не е от полза. Колкото и да се старая, безполезно е. Тази безнадеждност ме съсипва. Защо не можем да открием никого? Господи, ще се радвам да се махнем оттук.