Айрис Джоансен - Издирването

— Хубаво. Никога не ме е бивало в… — Пое си рязко въздух, докато иглата се забиваше в плътта му. — Трябваше да поискам инжекция, като нашата приятелка вълчицата.

— Щях да ти сложа, но имам само морфин, а ти си алергичен към него.

— О, мамка му! Знаех си, че ще ми се върне.

— Само още два.

Всъщност бяха три, преди да може да бинтова раната отново.

— Не беше толкова лошо, нали? — попита Сара, като вдигна дънките му и ги закопча.

— Но не беше и приятно. — Лоугън отвори очи. — Но тъй като по-голямата част бе по моя вина, не мога да се оплаквам. Може ли малко кафе? Нужно ми е.

— Разбира се. — Тя отиде до плота. — И на мен ще ми дойде добре една чаша.

— Личи ти. Нощта беше тежка за теб.

Сара наля кафето, подаде му чашата и после седна на възглавничката със своята.

— И за теб. И не бе твоя вината, че отвори шевовете. Опитваше се да помогнеш на Монти и на вълчицата. Ако някой е виновен, това съм аз.

Той поклати глава.

— Не, аз съм отговорен.

— И преди си го казвал. Много си падаш по отговорността.

— Тя е един от малкото закони, които никога не нарушавам. Каквото и да правя, поемем отговорността за действията си.

Сара отпи от кафето си и замълча за момент.

— Защо дойде, Лоугън?

— А ти защо мислиш, че дойдох?

— Не зная. Смятах, че може лекарствата да са те накарали да се довлечеш до тук. Но не ми се видя толкова замаян дори и под упойка. Значи е било нещо друго.

— Продължавай.

— Кажи ми.

— Харесва ми да те гледам как се досещаш. Казвал ли съм ти колко се възхищавам на твоя остър ум?

— Не ме ласкай, Лоугън.

— Не бих си и помислил. Може и да сме имали различия, но никога не съм те подценявал.

— Само ме използва.

Усмивката му се стопи.

— Приключено е с това. Никога вече няма да те използвам, Сара.

Тя изучаваше изражението му.

— Повярвай ми.

Наистина му вярваше.

— Ако е така, това стеснява кръга на причините за появяването ти. Обеща ми нещо за Мадън, но не би сметнал за необходимо да се довлечеш до тук, за да го спазиш.

— Щях, ако ми бе казала, че искаш да бъде изпълнено веднага.

— Но не съм. — Наклони глава в размисъл. — А ти бе по-изплашен от мен, когато тази нощ Монти избяга. Страхуваше се, че нещо ще му се случи.

Той мълчеше и чакаше.

— Отговорност. — Срещна погледа му. — Боял си се, че някой ще нарани Монти.

— Или теб. Замалко да ми докараш инфаркт, като хукна да бягаш. Знаех, че никога няма да те настигна с този куц крак.

Очите й се ококориха.

— Руджак? Защо?

— Трябва да те е видял, когато скочи от хеликоптера след Монти.

— И това е достатъчно, за да ме набележи?

— Повече от достатъчно. Ти ми помогна, а никой не вярва в отмъщението по-силно от Руджак. Ще сметне поражението си за унижение, а вие и двамата присъствахте и участвахте в това да бъде унизен.

Ръцете й се свиха в юмруци.

— Мислех, че не съм замесена.

— Ще се върнеш ли с мен във Финикс?

— Не, мисля, че преувеличаваш заплахата към мен, но ако тя съществува, ще се погрижа за себе си.

— Точно такъв отговор очаквах от теб. Казах на Гейлън да осигури охрана за къщата ти, но би било много по-лесно, ако се върнеш във Финикс.

— Искам си живота обратно. Не желая да те улеснявам.

— Тогава, ако ще оставаш, позволи и на мен да остана. Ще бъда главен готвач и мияч на бутилки. А ти се занимавай само с Монти и вълчицата.

— Казах ти, че не те искам тук.

— Само си ме представи смирен, изцяло на твоите услуги. Не ти ли харесва картинката?

— Като сбъдната мечта. Но вероятно пак ще си отвориш шевовете и аз също ще ти прислужвам.

— Имам доверие на твоите шевове. — Той направи гримаса. — Болят ме прекалено много, за да не са здрави като корабни въжета.

— А и би представлявал по-голяма заплаха за мен тук, отколкото зад онези порти във Финикс. Руджак вероятно би пропълзял до къщичката ми и би я взривил, само и само да те пипне.

— Не, присъствието ми всъщност ти осигурява безопасност. Той не желае да умирам все още. Иска първо да страдам.

— Какво си му причинил, по дяволите?

— Отнех петнадесет години от живота му. И ако можех, щях да го убия, но нещата не се подредиха така. — Думите му бяха студени, а тонът безстрастен. — Но това е минало. Трябва да се тревожим за бъдещето. Позволи ми да остана, докато вкараш вълчицата във форма. Може би дотогава ще съм открил Руджак. Освен това имам някои връзки, чрез които да накарам данъчните да убедят фермерите да не преследват повече вълчицата.

— Не бих ги натресла и на най-злия си враг.