Айрис Джоансен - Издирването

— Просто леко нападение? За да спасим вълка?

— Може би. — Тя се изправи. — Трябва да я нагледам.

— Не мислиш ли, че трябва да я кръстим? Нещо екзотично, може би. Ивана или Дест…

— Мразя префърцунени имена. — Тръгна към вратата на верандата. — Ще се казва Маги.

— Маргарет ще бъде поласкана… мисля.

— Не е заради нея. Просто харесвам това име.

— Сара.

Хвърли поглед през рамо.

— Говоря ти разумно — изрече сериозно той. — Зная, че Санто Камаро ти се струва далечно и нереално. Но не е. Повярвай ми.

Прав беше. Заплахата от Руджак наистина й изглеждаше напълно нереална.

— Може и да грешиш.

— Не греша. Нека да остана. Нека ти помагам. Обещавам, че няма да ти създавам неудобство. — Намръщи се. — И само си помисли колко ще ти харесва да ми разпореждаш.

— Може и да си струва.

— Тогава си помисли.

Тя замълча за момент.

— Ще си помисля.

Наблюдаваше я как изчезва към верандата. Беше ли достатъчно убедителен? Изложи фактите напълно откровено. Всичко друго би било върхът на глупостта. Никога не би приела заблудата — било спрямо себе си, или на някой друг. Притежаваше прямота, която бе срещал у малко жени, и невиждана от него страстна загриженост за безпомощните. Помагаше на тази вълчица, сякаш е собственото й дете, галеше я, говореше й, успокояваше я, въпреки че животното не я чуваше. Имаше нещо красиво у Сара Патрик в тези мигове. Деликатни ръце, едновременно нежни и сръчни, разрошена коса, която веднъж го бе накарала да отметне, за да вижда по-добре какво прави. Раменете й бяха силни, а гърдите й се повдигаха и спускаха от силата на завладелите я чувства…

О, по дяволите! Не му бе нужен този физически отклик точно сега. И определено не спрямо Сара Патрик.

Тогава да го забрави, да го блокира.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Всеки път, когато я погледнеше, си спомняше как се бе чувствал в онзи момент.

Нямаше нищо лесно. Да го направи. Да забрави как бе изглеждала в онзи обикновен бял сутиен.

Да помни само какво трябва да стори, за да я опази жива.

Монти се бе проснал до спящата вълчица почти нос до нос. Не вдигна глава, когато тя излезе на верандата.

Добре. Радваше се, че може да остане насаме за момент. Твърде много неща се бяха случили тази нощ, чувстваше се разстроена и извадена от равновесие. Лоугън й бе отправил ново предизвикателство и сега трябваше да се справи с него.

Тази къща беше нейният пристан. Не искаше никого тук. Особено такова ярко присъствие като неговото. Обещаваше, че няма да я безпокои, но нямаше начин такава силна личност да не се окаже необезпокоителна.

И въпреки това не бе упражнил тази сила, когато й помогна с вълчицата. Отдръпна се, готов да помогне, но не и да се меси, също както в Тайван.

Но същинският проблем не бе в удобното съжителство с него. Беше ли по-безопасно за Монти и нея той да е тук? Доверяваше ли се на преценката и мотивите му? Лоугън беше сложна личност, но го бе опознала и бе повярвала на обещанието му никога повече да не я използва.

Взря се в Монти и вълчицата.

— Имаме проблем, момче.

Кучето вдигна глава и я изгледа въпросително.

Добре?

— Аз или вълчицата? И двете ще се оправим. Не трябваше да излизаш да я търсиш. Самият ти не си във върхова форма и кой знае какво можеше да се случи. Тя не е нежна душа.

Монти отново отпусна глава.

Красива.

— Да, красива е и определено е попаднала в беда, но би могла да те разкъса за минути. Ти не притежаваш инстинкта да убиваш.

Наранена.

— В момента да, но след няколко седмици отново ще е добре. И не искам да правиш онзи номер, като си слагаш главата на гърлото й отново. Направо си просиш да бъдеш разкъсан и…

Вълчицата отвори очи и се взря право в кучето.

Красива.

— О, мамка му! — Сърцето й се сви, докато ги гледаше заедно. — Не, момче. Тя определено не е от твоята черга. Изобщо не принадлежи на твоя свят. Повярвай ми, нямате нищо общо.

Красива.

— Ако възникне домашна крамола, направо ще те разкъса на парчета.

Красива.

— А и какви деца ще имате?

Красиви.

Като нищо. Златен ритрийвър и тази прекрасна вълчица…

— Със сигурност би било нетрайна връзка. Федерацията за опазване на дивите животни има други планове за Маги.

Монти нежно близна козината между очите на вълчицата.

Маги оголи зъби и изръмжа.

Сара се напрегна, готова да скочи и да го защити.

— Спри!

Но той не спря и ръмженето на Маги бавно утихна. Затвори очи примирително.