Джон Коннолли - Жътварите

Хардинг пристъпи и ритна кутията встрани.

— Хей, защо ми разливаш млякото?

— Казах вече, ставай и разкарай колата!

— Нали обясних, че няма как.

Уилис пристъпи напред, замахна с карабината и счупи десния фар на джипа.

— Хей, почакайте, бе, хора! — викна седналият.

Уилис не обърна внимание, разби и левия с приклада.

— Разкарай машината!

— С удоволствие, но не мога, честна дума!

Хардинг вкара куршум в цевта, вдигна карабината на рамо и стреля в предното стъкло. То се пръсна, по кожената тапицерия се посипа порой от дребни късчета.

Мъжът вдигна ръце над главата си. Не беше жест на покорство, а по-скоро на удивление и разочарование.

— Хей, хора, хора, спрете! Няма нужда от такива крайности. Автомобилът е чудесен. Защо ще го повреждате? Това е… това е… — закима той с глава в опит да намери точната дума — … неестетично.

— Ама ти слушаш ли ме или не? — изрева Хардинг, забравил тактиката на страховитото шепнене.

— Аз да — но вие не ме чувате.

— За последен път! Разкарай джипа веднага!

— Не мога.

— Защо, бе, дявол да те вземе? — Уилис вече не вярваше на ушите си.

— Ами не е мой. Ключовете са си в тях… — рече мъжът и посочи с ръка към гората зад Хардинг.

Последният се извърна, но не беше достатъчно бърз.

Смъртта го изпревари.

Братята Фулси, Тони и Поли, не бяха злобари. Напротив, имаха ясно формулирано чувство за добро и лошо, макар и в съвсем простички граници. На първо място сред лошите неща бе да причиняваш болка на жени и деца; на приятелите на семейство Фулси; на всеки, който не ти е направил нищо. Последното търпеше различни тълкувания, най-често в ущърб на потърпевшия. Защото братята първо биеха, после разсъждаваха кой какво е направил и как. Най-лошото нещо на света обаче беше да обидиш госпожа Луиза Фулси — високоуважаваната и обична тяхна майка. Това беше смъртен грях, който не подлежеше на обсъждане и се наказваше извънредно жестоко.

Списъкът на добрите неща включваше наказание за всеки нарушител на по-горе изредените правила. И точка. Човек би казал, че на света има доста животинки, които сигурно се подчиняват на по-сложен морален кодекс от този на братята.

Семейство Фулси се бе преселило в Мейн още докато Тони и Поли бяха тийнейджъри. Преди това живееха в Ървингтън, Ню Джърси, където някой застреля баща им в спор относно концесията за събиране на боклука. Майка им побърза да ги изведе оттам, твърдо решена да ги отдалечи от престъпния свят, към който принадлежеше покойният й съпруг. Но момчетата си имаха призвание. Растяха едри и здрави като бичета. Още на тринайсет и четиринайсет години изглеждаха олицетворение на неудържимо първична, сляпа сила. По същото време бяха на по метър и петдесет и нещо, но заедно тежаха колкото четирима техни връстници, като при това по телата им нямаше и грам тлъстина.

За съжаление в нашия свят при много хора физическите характеристики често предопределят житейския им път. Братята приличаха на престъпници и имаше опасност да станат именно такива. Възможността да излъжат съдбата бе допълнително възпрепятствана от емоционалното им и психическото развитие. Прагът на търпимостта им падаше толкова ниско, че бе под въпрос дали изобщо съществува. С течение на времето с тях се занимаваха многобройни медицински специалисти (включително в затвора), които опитваха да балансират нестабилността в поведението им с помощта на медикаменти. За съжаление с еднакъв неуспех. Някои от тях стигнаха до интересни заключения, които биха могли да послужат за основа на сериозни научни публикации.

При повечето психически заболявания поведенческите отклонения могат да се контролират с помощта на професионално предписани медикаменти. Въпросът се свежда както до намиране на подходящата комбинация от лекарства, така и до убеждаване на болния индивид да ги приема редовно и точно. Оказа се, че при братята лекарствата действат ефикасно само за кратко, докато организмът свикне да ги усвоява и се адаптира към тях. Най-често това отнемаше месец и нещо. Сетне ефектът на лечението рязко отслабваше и увеличаването на дозировките не вършеше работа. Лекарите си блъскаха главите отново, за да предпишат друг лекарствен коктейл, само и само да установят за пореден път, че двамата Фулси не се поддават на нищо. Приличаха на реципиенти, чийто организъм незабавно отхвърля трансплантирания орган, или на лабораторни плъхове, за които всеки пореден експеримент се оказва неподходящ.