Джон Коннолли - Жътварите

В крайна сметка братята бяха помилвани и освободени след 37 месеца в затвора. При това получиха чудесно обезщетение от щата Кънектикът. Фулси бяха добри синове и парите отидоха в джоба на майка им да й осигурят удобства до края на живота. Тя щедро им отпусна една част, която изхарчиха за нов автомобил изцяло по поръчка — чудовищен джип 4×4. Останалото профукаха за бира и печени ребърца.

Именно този джип бе пострадал от гнева на Хардинг и Уилис.

— Ох… — въздишаше Джаки Гарнър. Той седеше на пъна пред колата и търпеливо изчакваше братята да се облекчат в гората. — Много сте нервни, бе, хора.

Извърналият се Хардинг зърна току зад себе си две огромни разлютени мъжища. Единият дозакопчаваше ципа на панталона, другият гледаше джипа и като че не вярваше на очите си. Лицата им бяха яркочервени, цветът ставаше все по-наситен, близък до апоплектично мораво. Сториха му се като облечени в полиестерни якета тролове от фентъзи книгите. Телата им същински гардероби, пристъпваха тромаво като роботи, земята под тях сякаш се тресеше.

Оттук нататък нещата се завъртяха като на филмова лента и всичко свърши за броени секунди. Слисаният в първия миг Хардинг вдигна карабината, но тежкият като гюле юмрук на Тони го блъсна в лицето. Ударът разтроши лицевите му кости и го отхвърли назад върху Уилис, който дърпаше спусъка. Хардинг почина на място. А изправилият се Гарнър удари в тила Уилис с дръжката на пистолета и местният герой рухна на земята в безсъзнание. Поли понечи да го довърши с няколко мощни ритника, но се измори и спря да почине.

Тони обаче се нахвърли върху Гарнър.

— Мамка му, Джаки! Къде си гледал! Нали остана да пазиш шибания джип!

— Ами пазех го. Те викаха да го разкарам, но ключовете бяха у вас. Тъкмо обяснявах, и те се разбесняха.

— Защо не ги спря?

— Опитвах!

— Ами! Опитвал! Ял си шоколад. Ей го на! — изрева Тони още по-силно, като сочеше падналия на земята станиол. — Вместо да пазиш колата! Мамка му, Джаки! Мамка му!

Гарнър усети, че Фулси става неудържим и възприе помирителен тон.

— Вярно, Тони. Съжалявам, брато. Само че тия изведнъж ошашавяха. И преди да се намеся… виж само какво стана. С ненормалници как да се оправиш, кажи ми?

— Трябваше да ги спреш. Ако не става — куршум в главата!

— Чакай малко — убиват ли се хора за два счупени фара?

— Хайде стига, бе, Джаки! Това е нашият джип! Мамка му!

Поли стоеше пред колата, галеше предния капак и шепнеше нещо под нос. Тони хвърли още един-два люти погледа на Гарнър и тръгна към брат си.

— Тапицерията раздрана! Дупки в ламарините! Фаровете разбити! Мамка му, на нищо са го направили копелетата! — стенеше Поли.

Тони го потупа по гърба.

— Не се коси. Ще го оправим. Кажи му, Джаки!

Гарнър усети, че бурята отминава, и побърза да замаже нещата.

— Разбира се. Като нов ще стане, по-гот отпреди. Вие ако не се оправите, кой друг!

Поли се покатери в кабината, измете стъклата от седалките и запали двигателя, който заработи като часовник. Гарнър въздъхна с облекчение — добре че моторът беше напълно в ред.

Сетне се върна при ранения и се наведе над него. Уилис дишаше съвсем плитко. След малко пристигна и Тони, все още зачервен и разгневен. Джаки затаи дъх — очакваше да го довърши, но братът неочаквано попита:

— Паркър ще се сърди ли, как мислиш?

За двамата Фулси той беше повече от бог. Възхищаваха му се, но и се бояха от него.

— Не — отвърна Гарнър. — Мисля, че дори няма и да се изненада.

Лицето на Тони светна. Двамата пренесоха мъртвия Хардинг в каросерията на камиона, вързаха ръцете и краката на Уилис и го положиха до другаря му. Сетне Гарнър откара автомобила достатъчно навътре в гората — да не се вижда от пътя.

— Тия двамата не са ли роднини? Доста си приличат — подхвърли Тони.

— Възможно е. Жалко, че постъпиха като истински задници — завъртя глава Поли.

Оказа се, че в камиона има радиопредавател приемник. Гарнър беше още в кабината, когато говорителят изпука и нечий глас запита:

— Уилис? Уилис, там ли сте? Обади се!

Джаки се поколеба. Да се обади ли? Беше гледал доста филми, в които добрите разкриват плановете на лошите тъкмо по този начин. И какво може да загуби? Реши да опита и включи микрофона.

— Тук Уилис. Какво има?

Настъпи продължителна пауза. Сетне гласът се обади отново.

— Уилис?

— Аз съм.

— Кой се обажда?

Мамка му , рече си Гарнър. Не се получава. Май трябваше да внимавам. Но не се сдържа да не се изгаври.