Джон Коннолли - Жътварите

— Грешка, моля.

Захвърли микрофона и на бегом се върна при братята.

— Хайде, момчета, време е да се изнасяме. Ще идват гости.

Никой не стреля по тях. Защо ли? Но бяха живи.

Това бе първата мисъл в съзнанието на Ейнджъл, когато прекосиха празната площ и стигнаха до дърветата. Бяха живи! Тичането по голото пространство между хамбара и края на гората се оказа ужасяващо изживяване, едно от най-страшните в живота му. През цялото време очакваше да чуе свистене и да усети как куршумът го пронизва… онзи фатален миг, когато цялото му тяло ще се разтресе от попадението. Като мощен боксов удар, а после идва болката — разкъсваща, мъчителна. И… какво още? Смърт — мигновена или бавна? Може би ще го ранят и втори път… Представи си сцената. Луис го влачи по влажната трева, кръвта му изтича, подире им се точи тъмноцветна диря. Животът напуска тялото му бавно, настъпва краят. Втори шанс няма да има. Тук ще умре, може би и Луис заедно с него. Или не?

Тичаше с все сила, напрегнат до крайност в опит да надмогне инстинктивното желание да легне и да се свие на кълбо. Но това бе повече от опасно. Нямаше избор — трябваше да продължава напред. Или, или. И даде всичко от себе си, за да бъде максимално бърз. Всеки мускул в тялото участваше в усилието, лицето му се разкриви грозно в предусещане на куршумите. Знаеше: първо ще усети тласък, чак сетне ще чуе гърмежа. А ужасната тишина, прекъсвана единствено от тежкото дишане и топуркането на ботите по земята, не носеше никакво утешение.

Двамата тичаха на зигзаг, рязко и често сменяха посоката в надежда да заблудят прицелващия се в тях скрит неприятел. Дърветата на края на отсрещната гора постепенно растяха. Ейнджъл вече различаваше листата и лишеите по дънерите. Гората тъмнееше, мрачна, потънала в сенки. Там ли ги чакат в засада: насочили карабини, заковали силуетите им в мушките? Ще види ли мигновеното святкане в дулото?

Десет метра. Пет, два… ето ги вече сред самите дървета. Тук бе доста по-тъмно. Залегнаха край храстите. Запълзяха бавно, безшумно, за да са по-неуязвима мишена. Едно невнимателно движение в храстите можеше да издаде мястото им. Хвърли кос поглед към Луис, който бе на около три метра вдясно. Той вдигна ръка: знак да спрат. Нещо прелетя отгоре им в мрака, но и двамата не посмяха да вдигнат глави. Замряха неподвижни, напрегнати, изчакваха очите им да привикнат със сумрака.

— Защо не стреляха? — прошепна Ейнджъл.

— Не зная — отвърна Луис, вглеждайки се в пространството между дърветата.

Очакваше движение. Не виждаше нищо съмнително, но беше убеден, че отнякъде ги наблюдават. Някой си играеше с тях. Беше повече от сигурен в това.

Отново даде знак на Ейнджъл — да продължат. Запълзяха внимателно, използвайки дебелите дънери за прикритие. Изчакваха се, като се прикриваха взаимно — възможно бе да ги нападнат и в гръб. Гората немееше, изглеждаше тиха и празна. Но това бе измамно усещане. И двамата го знаеха, нямаше да се поддадат на илюзията, че са невидими. Труповете в багажника бяха оставени нарочно, за да ги видят. Колата е била извадена от строя по същата причина — демонстративно. Да, изпращаха им послание. Бяха живи, но само по нечия прищявка.

Луис се замисли за мярналата се на прозореца жена. Съвпадение ли беше появата й? И то точно когато двамата оглеждаха сградата с биноклите? Едва ли. Бяха им разрешили да я видят нарочно, а сетне те самите постъпиха повече от предсказуемо — отказ от плана и завръщане към превозното средство. Междувременно капанът се беше затворил. Вече нямаха друг изход, освен да се движат и да очакват някакво развитие на нещата. Само че играта се ръководеше от друг.

Продължиха напред, през цялото време бяха нащрек, наострили уши, оглеждайки се на всички посоки. Така изминаха не повече от три-четвърти миля, но вече бяха изтощени от огромното напрежение. След малко дърветата се разредиха, откри се празно пространство, след което започваше склон, водещ към вътрешно шосе. И отново започваше гора.

Спряха. Тук все още имаха някакво прикритие. Луис подуши въздуха, опитвайки се да долови цигарен дим или друга носена от вятъра миризма, която да говори за нечие присъствие. Но не усети нищо.

Сега бяха съвсем близо един до друг, почти се докосваха.

— Тръгваме — прошепна Луис. — Аз на три, ти на четири.

Малката разлика във времето можеше да им помогне по пътя към шосето, раздвоявайки за кратко вниманието на неприятеля. Ако, разбира се, там имаше хора. Луис раздалечи средния пръст на лявата си ръка от показалеца в символична вилица.