Джон Коннолли - Жътварите

Намираха се и по-упорити, инатчии и разни глупаци, които не чуваха предупрежденията. Е, случваха им се разни неща…

На всичкото отгоре Уилис и Хардинг си приличаха и физически, макар че не бяха роднини. И двамата бяха високи и яки, със сламеноруси коси и бяла, напръскана с лунички кожа. Никой обаче не се осмеляваше да пита дали случайно между тях няма родство. Всъщност хората не смееха да им задават каквито и да е въпроси, защото Ленард и Ленард внушаваха неистов страх. Нали затова ги бе взел на работа Лийхейгън. А те говореха много рядко, при това тихо и кротко, сякаш не държат особено на казаното. Никой обаче не се съмняваше в искреността или точността му. Шепнеше се, че са хомосексуални. Истината бе друга: бяха омнисексуални, същински всеядни животни. Не се спираха пред нищо и макар интимността помежду им да не бе стигала до физически измерения, бяха винаги готови да споделят обектите на апетитите си. Било мъже, било жени, кога доброволни участници в поредната оргия, кога не.

Въпросната сутрин дъждът току-що бе спрял, а слънцето вече нагряваше, макар и слабичко. Двамата бяха облечени в джинси, черни работни боти и сини дочени ризи. Движеха се с камиона — Уилис на волана, Хардинг пушеше и зяпаше през прозореца. Главната им роля в операцията бе да наблюдават северния мост и околностите му. Имаха и допълнителни указания — да патрулират по външния околовръстен път на Лийхейгъновия имот. Това беше за всеки случай: ако по някакво чудо попадналите в капана двама нюйоркски натрапници успеят да се промъкнат през вътрешния кордон.

На седалката между тях стояха оръжията, с които бяха убили Линът и Марш. За втората двойка се бяха погрижили други. Уилис чувстваше мрачно удовлетворение, защото Бентън не бе включен в основните екипи въпреки бурните му протести. Не го обичаше. Според него Бентън бе дребен грубиян и побойник и не ставаше за сериозна работа. Въпреки това го бяха изпратили в Ню Йорк заедно с тъпоглавото му обкръжение. И то само защото беше приятел на сина на шефа и Майкъл смяташе, че по този начин Бентън ще се докаже. И наистина се беше доказал, само че за друго — че е напълно некадърен задник. А в Ню Йорк би трябвало да изпратят тях — Уилис и Хардинг.

След като мъжете на двата моста бяха ликвидирани, те нямаха повече грижи. За всеки случай щяха да патрулират по външния път, но мислите им вече се въртяха около друг проблем. Защо, по дяволите, не ги изпратят да видят сметката и на онези двама типове? От къде на къде шефът ще плаща големите пари на някакъв си външен? И наум не им минаваше, че въпросният човек може да има лични сметки с нюйоркчаните. Хардинг изрази недоволството си по случая с ругатня, но в същия миг Уилис го сръга в ребрата.

— Глей!

От дясната страна на шосето, току пред високите борови дървета, бе спрял огромен джип 4×4, обърнат към тях с двигателя. На пън до него седеше мъж, протегнал лениво крака напред. Ядеше шоколадов десерт, изглеждаше весел и безгрижен, а на земята отляво стоеше картонена кутия с мляко. Уилис и Хардинг тутакси се наежиха — ей сега ще му сменят самодоволната физиономия на този навлек.

— Ама к’во, по дяволите, търси тоя тук? — изтърси Уилис възмутено.

— Давай да го сритаме.

Спряха недалеч от чудовищното возило и слязоха, небрежно понесли рязаните карабини. Мъжът им махна с ръка любезно.

— Как сте, момчета? — запита той. — Не е ли чудесна сутрин в това прекрасно Божие кътче?

Уилис и Хардинг се спогледаха.

— Земята тук е на г-н Лийхейгън — мрачно отвърна Уилис. — И Господ не стъпва на нея без негово разрешение.

— О, така ли? Аз пък никъде не видях табели.

— Не си гледал добре — сурово отсече Хардинг. — Навсякъде пише „Частна собственост“ — ясно и четливо. Или не можеш да четеш?

Човекът отхапа от шоколада и млясна доволно.

— Ммм, вкусно. Може и да е имало, пък аз да съм ги пропуснал. Трябва да съм гледал в небето. Толкова е ведро и красиво, нали?

А небето наистина беше прекрасно, слънцето надничаше през редките облаци в оранжево-жълти багри. Свежият въздух навяваше поетични настроения и би развеселил душата и на най-суровия човек. Просто да викнеш, че да запееш. Не Уилис и Хардинг, разбира се.

— Хей, я по-гот вземи, че разкарай колата оттук и себе си заедно с нея — тихо, но заплашително процеди Хардинг.

— Няма как, момчета — отвърна седналият.

Хардинг завъртя глава, обръщайки ухо към него.

— Май не чух добре, я повтори! — рече той още по-тихо.

— Няма проблем. И аз не те чувам. Много тихо говорите тук, човек да не разбере какво искате — рече мъжът и протегна ръка към млякото.