Джон Коннолли - Жътварите

— Трябва ли да вземеш нещо от колата?

— Не. Каквото ми е нужно, си е в мен — отвърна механикът и инстинктивно потупа браунинга в джоба на якето.

Почувства се нелепо. За какъв се има, по дяволите? На гангстер ли се прави? От онези, дето ги гътват по средата на филма. Детектива го изгледа изпитателно. Сигурно му четеше мислите.

— Уили, добре ли си? — загрижено попита той.

— Хей, не искам да се правя на някой от ония… — извинително рече Уили. — … като Мръсния Хари… просто не ме бива за такива неща. Не съм свикнал.

— За утешение ще ти кажа, че мен ме бива за такива неща, често ги правя и пак не съм свикнал — потупа го по гърба Паркър и го поведе навън.

Качиха се в мустанга и потеглиха. Изминаха може би миля до първия празен паркинг. Детектива влезе в него и загаси мотора. Сетне извади десетина листа хартия. Бяха компютърни разпечатки на сателитни снимки с много добро качество. На едната имаше голяма сграда, изглежда, нечий дом. На други се виждаха град, пътища, реки и полета.

— Откъде ги имаш тези неща? Да не би от ЦРУ? — наивно запита Уили.

— Ами, от „Гугъл“, търсачката — отвърна Паркър. — Човек, ако рече, и план за нападение на Китай може да разработи с помощта на персонален компютър и интернет. На юг от тук Артър Лийхейгън има цял комплекс сгради и терени. Ето това е главната къща, строена е край езеро. Изглежда, че има и два пътя, за навътре и навън, те минават над река. От снимките личи също, че земята му е заобиколена с вода почти отвсякъде. Изключение са две тесни ивици на север и юг, където реката стига почти до езерото, но сетне се отклонява. Южният път се извива на северозапад, а северният — на югозапад, и по този начин почти се срещат близо до къщата на Лийхейгън. Пресичат ги две други шосета, те вървят от север на юг, първото е близо до реката, второто — на миля и нещо.

Детектива обясняваше и сочеше с пръст на снимките. Уили нямаше компютър, не познаваше тази техника. Смяташе, че му е късно да се занимава с такива неща, пък и от работа къде ти време за компютри. Представата му за „Гугъл“ беше далечна и неясна, не би могъл да обясни какво точно разбира под търсачка дори и на самия себе си. Но беше впечатлен от обясненията на Детектива и показаните снимки.

— Носиш пистолет, нали? — запита по едно време Детектива.

— Да. Луис ми го подари.

— Значи е добър. Стрелял ли си скоро?

— Не, май от Виетнам не съм.

— Оръжията не са се променили много. Я го покажи.

Уили измъкна браунинга и му го подаде. Беше модел от преди 1995 година, със синя оксидация. С пълна пачка от 13 патрона, а не десет и тежеше около килограм. В момента в цевта нямаше патрон, показваше го индикаторът на екстрактора.

— Чудесен и лек — отсече Паркър. — Не е нов, но е запазен и отлично чистен. Имаш ли резервна пачка?

Уили поклати глава в знак на отрицание.

— С малко повече късмет няма и да ти е нужна. Наложи ли се да презареждаме, значи насреща си ще имаме доста хора. А щом сме малцинство, то няма да има и особено значение.

Механикът усети хладни тръпки по гърба. Думите никак не бяха окуражителни.

— Може ли да запитам нещо? — рече той неспокойно.

— Разбира се.

— Само ние двамата ли сме? Виж, Чарли, да не се обидиш, ама какво са двама души? Нищо работа.

— Не, няма да сме само ние. Има и други.

— Къде са?

— Заминаха по-рано — отвърна Паркър и погледна часовника си. — Всъщност след малко ще се срещнем с тях.

— Може ли още един въпрос? — обади се отново Уили, докато другият палеше двигателя.

— Давай.

— Имаме ли план?

Детектива го изгледа.

— Че разбира се. Да не ни улучат.

— Харесва ми! — възкликна Уили с много чувство.

Детектива запали фаровете. Уили се вгледа и реши, че бият малко нагоре, но не каза нищо. За тях ще се погрижи по-късно, могат и да почакат. Сега в ума му беше друго — дали ще стрелят по тях, колко ли критично ще бъде положението? Във Виетнам е бил под вражески обстрел, но куршумите го бяха отминавали. Надяваше се и сега да е така. И все пак по-добре е да има предварителна информация. Виждал бе ранени с доста различно поведение. Някои крещяха и ревяха от болка. Други мълчаха, издържайки на агонията, а трети се шегуваха, сякаш раняването им е нещо незначително. Най-сетне не се стърпя и зададе въпроса.

— Теб ранявали ли са те?

— Ранявали са ме, да — отвърна Детектива.

— И какво?

— С една дума, не е за препоръчване.

— Знаеш ли, точно това си казвах — замислено отвърна Уили.

— Но пък моят случай не беше типичният. Бях потопен в ледена вода и предполагам, че когато ме раниха, организмът ми е бил вече в шок. Първо куршумът беше обикновен и мина през мен, вместо да се пръсне в тялото ми. Уцели ме тук, предимно в мастна тъкан — показа Паркър мястото на раняването. — Не помня и да ме е боляло в началото. А когато излязох от водата, ме заболя адски. Само че имаше една… една жена, която познавах, тя бе преминала сестринска подготовка и ме заши. После бях на крак още поне два часа. Сам не зная как съм съумял. Във всеки случай бил съм в продължителен шок. Тогава и тримата с Ейнджъл и Луис бяхме загазили здравата. Случва се ранени да действат, защото просто се налага, движи ги адреналинът. Иначе няма как, сам разбираш. А бяха отвлекли дъщерята на Уолтър Коул и ако не бях издържал…