Джон Коннолли - Жътварите

— О, здравей, Уили. Как я караш?

— Горе-долу, долу-горе. Не си ли чел вестници?

— Не съм, бях извън града за известно време, на открито. Току-що се връщам. Защо?

Уили му предаде накратко случилото се. Детектива слушаше търпеливо, без да го прекъсва. Биваше го за слушател, не задаваше излишни въпроси. При това бе удивително спокоен и в това ужасно приличаше на Луис.

— Знаеш ли къде се намират?

— В северната част на щата. Някъде около Масена. Човекът, който ме предупреди, спомена името Артър Лийхейгън.

— Имаш ли указания какво да правиш, ако нещо се обърка?

— Само за служба телефонни услуги. Оставям съобщение, те си го получават. По принцип, когато пътуват, проверяват на всеки дванайсет часа. Вече го направих, но не зная кога и дали са го получили. И виж… не зная как да постъпя… не е редно да седим и да чакаме.

Детектива отмина последните думи, при това дори и не запита за джиесеми. Просто знаеше.

— Повтори името, което са ти предали.

— Лийхейгън. Артър Лийхейгън.

— Добре. Ти в гаража ли си?

— Не, от Нейт се обаждам. Мисля, че ми подслушват телефона.

— А защо така мислиш?

Уили допълни предишния си разказ с фактите около посещението на федералните агенти.

— Хммм. Дай ми номера, откъдето звъниш.

Уили го продиктува, сетне затвори. В същия миг на вратата се почука тихо.

— Влез.

Показа се Нейт. Носеше чаша с два пръста бренди.

— Рекох си, че ще имаш нужда. Заведението черпи.

Уили благодари, но отказа алкохола.

— Не бива. Очертава се дълга нощ.

— Да не е убит някой?

— Засега не — отвърна механикът. — И дай Боже, нещата да останат в същото положение.

Час по-късно се завърна в сервиза. Арно беше в офиса, но бутилката с уискито бе прибрана и миришеше на прясно сварено кафе.

— Искаш ли? — запита помощникът.

— Разбира се.

Уили огледа лавиците — търсеше атласа на националната автомобилна асоциация. Намери го и разлисти картите на северните райони в щата Ню Йорк. Арно наля кафе в голяма керамична чаша, добави мляко и я побутна към дясната ръка на шефа.

— Е, и? — запита той.

— Налага се да пътувам.

— Там ли ще ходиш?

— Ами да.

— Смяташ ли, че идеята е добра?

Уили помисли секунда, две, сетне отсече.

— Не. Вероятно не.

— Детектива ще дойде ли?

— Да.

— С кола ли?

— Да.

— Не е ли по-добре да вземе самолет? За по-бързо?

— С оръжие на самолета ли? Не става, брат ми.

Арно премълча, а Уили се огледа. Какви дрехи да вземе? Да свали ли комбинезона? Но с него се чувстваше най-добре, затова реши да облече отгоре старото яке.

— Ти стой тук, чуваш ли? — нареди на помощника. — В случай, че се обадят.

— Вече ти казах, че никъде няма да мърдам. За такива неща не ме търси.

— Рекох си, че поне ще предложиш да помогнеш — поклати глава Уили. — Ей така. От кумова срама, ако не за друго. Както в уестърните.

— Недей така, шефе. Ти скандинавски уестърн гледал ли си?

— Май не — отвърна Уили и махна с ръка.

Излязоха през задната врата на сервиза. Там стоеше старото му шелби. На външен вид изглеждаше скапан, обаче и двамата знаеха, че едва ли в Ню Джърси има по-добре поддържан автомобил.

— Е, хубаво — рече Уили.

Арно кимна, но не посмя да направи нищо повече. Искаше му се да го прегърне, да го потупа по гърба, да каже една мила приказка. Но знаеше, че няма да се получи. Затова само стисна ръката му и го посъветва да бъде внимателен.

— Ти да се грижиш за сервиза — наставнически отвърна Уили. — И слушай сега внимателно: ако нещата се сговнят, просто заключваш и се разкарваш оттук. Сетне ще се обадиш на моя адвокат. Старият Фрийдман знае какво да прави. Споменат си в завещанието ми. Умра ли, няма да имаш грижи.

Арно се ухили.

— Ех, шефе, защо не си казал, бе? Де да знаех — досега да съм те гътнал!

— Ами. Щеше постоянно да мрънкаш да ти дам парите предварително, нали?

— Бог да те пази, шефе.

— Ще ме пази той. И да не плащаш сметки, докато ме няма, чуваш ли?

Уили се качи в колата и запали. Махна за сбогом от прозореца и натисна газта. Арно се върна в офиса и забеляза, че кафето му не е докоснато. Това го натъжи.

Пътят на север бе дълъг. Трябваше някъде да направи почивка. Блазнеше го да се отбие за кафе или нещо безалкохолно, но знаеше, че не може да разчита на пикочния си мехур. Сетне ще му се налага да спира на всеки двайсет минути, за да се облекчава. Слушаше радио с носталгия, докато сигналът започна да заглъхва. Порови в жабката, откри стара касетка на Тони Бенет и пусна нея.