Джон Коннолли - Жътварите

Беше им длъжник и трябваше да им помогне. На всяка цена. Дори и това да значеше да клекне на колене по средата на улицата и най-унизително да моли някой непознат.

В същото време посетителят, изглежда, промени решението си.

— Целта им е да убият човек на име Артър Лийхейгън. Той живее в североизточната част на щата Ню Йорк, в Северен Адирондак. Е, сега вече знаете къде се намират. Какво ще направите по въпроса?

Сетне отвори вратата и се качи в автомобила. Мъжът с хладните, безизразни очи остана навън още малко, вперил тежък поглед в Уили. После седна на волана и потегли.

Заключиха вратите на сервиза. Изгасиха радиото, после и лампите около вдигнатите на хидравлични крикове две машини, които ремонтираха. Автомобилите останаха сами в мрака, две тъмни маси като забравени на операционните маси пациенти.

Уили и Арно се прибраха в малкия офис, задръстен с фактури, надраскани на листчета бележки и зацапани с машинно масло картонени кутии с резервни части. Тук имаше само един стол и на него се настани шефът. Помощникът, дребен, с несъразмерно едра глава, седна направо на пода. Уили си помисли, че прилича на гаргойл, фантасмагорична готическа гротеска, сякаш току-що свалена от покривните ъгли на някоя стара сграда. В ръцете им се появиха чаши, наляха си бърбън — „Мейкърс Марк“. Сега повече от всеки друг път бе време за нещо по-силно.

— А може да не е толкова зле, а? — замислено рече Арно. — И друг път са изпадали в кофти ситуации, пък са се измъквали…

Думите му не звучаха бодро, в тях се долавяше тревога.

Уили отпи глътка и направи физиономия. На вкус беше отвратително. Защо ли държеше такъв боклук? Подарък от доволен клиент, ама не ще да е бил сериозно благодарен, щом не е купил по-добро качество. Още навремето смяташе да изхвърли шишето, ама все си казваше, че може да му дойде ред. И ето — точно така се бе получило.

— В края на краищата няма ли начин да се обадим на ченгетата? — плахо добави Арно.

— О, не.

— Искам да кажа, ще измислим някакво обяснение изчелото на помощника се сбърчи в размисъл, сякаш вече съчиняваше нещо, което да звучи достоверно за пред полицията. — Иначе пък сами с нищо не можем да помогнем. Ти поне можеш да стреляш, а пък мен и за това не ме бива.

Уили кимаше тъжно в знак на съгласие.

— Виж, не ме разбирай погрешно — продължаваше Арно. — Бих направил всичко, което кажеш, но аз само от коли разбирам. С какво можем да бъдем полезни? Кажи де!

— Гади ми се от това! — избухна Уили и избута чашата встрани, но не стана ясно какво има предвид — уискито или ситуацията.

Сетне затвори очи и стисна глава с двете ръце, при което пръстите му почти побеляха от напрежение.

Арно се загледа в работодателя и по лицето му се изписа искрено съчувствие. Вярно би било да кажем, че го обичаше от все сърце. Безусловно и предано, макар че не би посмял да го изрече на глас, защото шефът не търпеше подобни лиготии. А му бе дал работа и му бе помагал стотици пъти. В сервиза се чувстваше като у дома си, дори повече, отколкото в претъпканото с книги и периодика апартаментче. Уили уважаваше уменията и знанията му, макар че рядко го показваше с жестове или с думи. Беше и най-добрият му приятел, всъщност и единственият. Когато майка му почина, беше се обърнал към него за помощ. Заедно отнесоха ковчега й до гроба, те бяха и единствените опечалени хора там, като изключим професионалните лица. Уили бе най-качественият механик, когото познаваше, беше и най-честният човек на света. За него би направил всичко, би дал всичко, ама просто всичко. И живота си дори.

Но не и за Луис или Ейнджъл. Втория харесваше, той винаги се държеше приятелски, човешки, естествено. Не и първият. Него не го харесваше, той имаше ужасяващо излъчване и го плашеше до полуда. Съзнаваше, че е човек, когото би трябвало да уважава — влиятелна, силна, при това смъртоносна личност. Само че далеч повече уважаваше Уили. Той бе спечелил този респект с делата и най-вече с човечността си. Луис внушаваше уважение, но и страх, все едно че имаш насреща си пантера, защото само идиот би пренебрегнал нещо толкова реално опасно. Но това не означаваше, че трябва да другарува или съжителства с такъв хищник.

Отлично помнеше разговора с Уили онази паметна сутрин. Пристигна в сервиза с нагласата, че този е последният му работен ден. Шефът обаче го посрещна с кафе и прясно изпечени понички, целият офис приятно ухаеше на тях. Сетне му разказа за Луис и неговото предложение и изложи убеждението си, че няма друг избор, освен да приеме. Точно така се бе изразил, отлично помнеше. Приема заема, защото няма как, но го прави с нежелание, кажи-речи насила. Уили бе достатъчно печен в житейско отношение, за да знае, че никой не прави подобни благодеяния безкористно и без определени условия. По онова време Арно изпитваше голяма благодарност, че запазва работата си, и не даваше и пет пари какъв е човекът, отпуснал заема. Ако ще да е и с рога и копита, голяма работа.