Джон Коннолли - Жътварите

Луис слушаше внимателно и попиваше всичко. Бързо схвана, че е задължително да култивира в себе си ценените в един снайперист качества: наблюдателност и инициативност, стабилност и желязна самодисциплина. Даде си сметка също, че има смисъл да работи постоянно върху уменията си, да постигне върхова форма във всяко едно от тях, а и да я запази. Осъзна и огромното значение на отличната физическа кондиция, с нея вървеше самоувереността, издръжливостта и съвършеният самоконтрол. По същата причина не пропуши — представяше си как проклетата тютюнджийска кашлица го издава в засада, а неудържимото желание да запали го прави уязвим — нервен и раздразнителен. Всеки подобен порок би имал отрицателно отражение върху способностите му като изпълнител, най-вече върху емоционалния баланс, предизвиквайки например тревога или угризения в мига, когато се налага да убие.

Най-сетне Блис му отвори очите и за друг изключително важен професионален фактор — умението да се откаже от изпълнението, ако в съпровождащата го ситуация нещо куца. На жаргона на професионалните убийци това се наричаше „отказ“. Жътварите, включително снайперистите, са инструменти на сгодата, на благоприятната възможност, казваше Блис. Особено важна е подготовката — всички аспекти на изпълнението да са изпипани и когато настъпи благоприятният момент. Жътварят да е стопроцентово готов. Всъщност добрата подготовка е майката на сгодата, но понякога намесата на неочаквани фактори я провалят. В такива случаи не е разумно да се рискува. Ще се представи и друга възможност, особено ако изпълнителят владее умението да изчаква.

Следващият ключов момент бе интуицията на истинския Жътвар. Обади ли се тя с тревожни сигнали, най-добре е да зарежеш всичко и да прибегнеш до „отказ“. Блис разказа на младежа за подобен случай в Чили. Мишената му била вече закована в кръстчето на снайпера, пръстът му обирал спусъка, когато най-неочаквано един от охраната се извърнал и погледнал право в прозореца на сградата, където се намирал той. Блис знаел, че би трябвало да е невидим за бодигарда. Било тъмно, той — облечен в черни, неотразяващи светлина дрехи, прозорецът — отлично камуфлиран, сградата — анонимна, мястото и времето — отлично подбрани. Дори карабината била почернена със специален материал. Нямало начин охранителят да го забележи. И все пак… Блис дори и не се поколебал, а незабавно се изтеглил. После се изяснило, че е имало предателство и му бил поставен капан. Но успял да се измъкне от сградата секунди преди клопката да се затвори, изоставяйки снайперската карабина. Гейбриъл взел незабавни мерки предателят да бъде намерен и съответно санкциониран.

— Помни добре — бе подчертал Блис, — имаш само един живот. Твой дълг е да го удължиш максимално. Номерът е да се научиш да усещаш необходимостта от „отказ“.

Така разговаряха до онзи фатален момент. Семейство Лоуейн спеше: бащата и майката в стая на втория етаж, децата — в съседната. Третият етаж бе празен, те дежуряха на първия. Проверяваха ги през половин час, като се редуваха. Радиото предаваше музика на Кони Франсис 14 14 Поп-рок певица от 50-те години. — Бел.прев. , записи от стар концерт. Блис обичаше тази музика, Луис я търпеше от уважение към по-възрастния колега.

Удари два през нощта. Беше време за проверка и ред на Блис, който тръгна към втория етаж. Минаха пет минути, шест, седем, но той не се връщаше. Луис стана от стола, излезе в коридора.

— Блис? Къде си? Какво става? — извика оттам.

Отговор нямаше. Опита уоки-токито, връзка не се получи.

Измъкна пистолета от кобура и изтича по стълбището нагоре. Завари вратата на детската стая отворена, дребните фигурки — на леглата, завити с чаршафи. Нощната лампа на стената бе изгасена. Но миналия път, когато мина оттук, тя светеше? Запали я.

И веднага видя кръвта по чаршафите. Една от възглавниците лежеше на пода, пробита на две места. От дупките се подаваха пух и пера. Луис пристъпи към първото легло, отметна чаршафа.

Дейвид Лоуейн беше мъртъв, възглавницата — цялата в кръв. Сестрата лежеше до него, застреляна в гърба.

Луис реши да се обади за помощ, сетне замръзна на място. В съседната стая се чуха нечии стъпки. Загаси лампата и се прокрадна към междинната врата, която зееше полуотворена. Побутна я бавно навътре, изчаквайки с допрян в стената гръб.

Нищо.

Влезе в стаята и в същия миг към него залитна женска фигура. Кремавата нощница на Селис Лоуейн беше подгизнала в кръв, в гърдите й зееше рана. Съпругът лежеше мъртъв върху леглото отзад. За миг Луис помисли, че тя протяга ръка към него за помощ. След секунда проследи погледа й и разбра, че се опитва да стигне до децата си, за да се погрижи за тях. Хвана я с едната ръка, успя да я задържи права. Жената го погледна и отвори уста в опит да проговори. В очите й светеше отчаяние, сетне то угасна, а с него и животът в нея.