Джон Коннолли - Жътварите

— Благодаря. Какво се случи с мен?

— Имаш три рани от куршуми. Единият е минал на два сантиметра от сърцето, вторият близнал десния бял дроб, третият раздробил ключицата. Както и да го погледне човек, извадил си голям късмет, че си жив. И не за пръв път, ако не се лъжа?

Милтън наведе глава, за да прикрие изражението си, но в същия миг Гейбриъл затвори очи и пропусна жеста.

— Откога съм тук?

— От два дни. Персоналът е на мнение, че си цяло медицинско чудо. Или може би сам Бог те пази, а?

По устните на ранения заигра подобие на усмивка.

— Само че Господ Бог не вярва в такива като нас — рече той и със задоволство видя как лицето на другия се сгърчи в гримаса. — А ти защо си тук?

Последните думи бяха произнесени с усилие и старият мъж се задъха.

— Че защо да не посетя пострадал приятел?

— Не сме приятели.

— Хайде сега! Добре де, почти приятели — тук Гейбриъл кимна в знак на неохотно съгласие, а Милтън посочи камерата в отсрещния тавански ъгъл. — Погледни, охраняваме те.

— Малко сте закъснели.

— Може би, но се опасявахме, че някой ще се появи да довърши задачата.

— Хич не ти вярвам.

— Няма значение дали ми вярваш.

— Ти ли си единственият посетител?

— Не. Имаше и друг.

— Кой?

— Твоят любимец.

Гейбриъл се усмихна отново.

— Той смята, че раняването ти е свързано с предишните нападения — продължи Милтън. — И сега е тръгнал подир Лийхейгън.

Усмивката на стария угасна и той се загледа в госта.

— А теб Лийхейгън защо те интересува?

— Не съм казвал такова нещо — възрази Милтън и нарочно млъкна, изчаквайки да продължат да го разпитват.

Но Гейбриъл замълча, а по лицето му пробяга особено изражение, сякаш знаеше нещо много тайно и съществено. Другият изчака още малко, но накрая не се стърпя.

— Ти настояваше да науча каквото мога за Лийхейгън и Никълъс Хойл. Макар че може би вече знаеше повечето неща. Във всеки случай попаднахме на аномалия. Използвам тази дума, защото не се досещам за по-точна.

Гейбриъл отново премълча. Очакваше да чуе повече.

— Онзи тип на име Кандич не е бил нает, за да убие Лийхейгън.

Раненият се замисли върху казаното. Главата му все още беше замаяна от силните лекарства и упойката. Мозъкът му действаше бавно и тромаво. Напрегна се да подреди нещата, но не успя. При други обстоятелства би съумял да направи нужната дедукция сам, и то бързо. Сега обаче му бе необходим Милтън да му подсказва. Преглътна и заговори.

— Тогава кого е трябвало да убие?

— Хойл.

— И го е изпратил Лийхейгън?

— Не — поклати глава Милтън. — Някой страничен. Хойл участва в сделки с каспийски нефт. Изглежда има хора, които желаят да го отстранят. Моят източник докладва и друго. Сблъсъците в миналото между Лийхейгън и Хойл са отдавна забравени и от двамата. Или са просто пресилени. Вероятно никога не е имало толкова жестока вражда, както твърди Хойл. Използвали са слуховете за съществуващ между тях антагонизъм за своя обща изгода. Или сами са ги пускали. И са си сътрудничили на базата на принципа „Неприятелят на моя неприятел ми е съюзник“. Да речем, че съперниците на единия търсят информация или помощ от другия, а той съответно го е предупреждавал. Стар номер и понякога извънредно ефикасен. А имат и друг общ интерес — обичат млада плът, при това пределно млада. Правили са си взаимни подаръци поне до момента, когато болестта на Лийхейгън навлиза в критична фаза. Той обаче продължава да прави същата услуга на Хойл. Става дума за девствени момичета. Хойл има фобия и на тема сексуално преносими болести.

— А собствената му дъщеря? — запита Гейбриъл. — Нали беше убита от другия?

— Ако наистина е мъртва, то най-малкото виновникът не е Лийхейгън, а някой друг. Евентуалната й смърт няма нищо общо с вражда между двамата — реална или по-скоро измислена.

— Реална или въображаема… — глухо повтори Гейбриъл.

Чувстваше световъртеж, гадеше му се, а и болката се усили. Значи онова е било капан. Затвори очи. Беше се оказал най-обикновен дърт глупак. И то какъв! Само гледай как гори старо бунище, както гласи небезизвестната поговорка!

— Помогни им! — рече той изведнъж и сграбчи Милтън за ръкава на сакото, надвивайки болката в ръката.

— На кого по-точно?

— На Луис. И на онзи, другия — Ейнджъл.

По-младият издърпа ръкава от пръстите на стария мъж и се върна да седне на стола.

— Няма как — рече след малко. — Дори и след посегателството срещу теб пак няма как да се намеся. Не мога да го направя.