Джон Коннолли - Жътварите

— Просто питам. Може да си педант на тема напускане на поста.

— Хайде сега! Иди си намери подходящо място.

Линът излезе. Хубаво бе да се поразкърши. Въздухът бе хладен, миришеше на зелено и чиста вода. Тръгна тихичко през дърветата право срещу наклона, като внимаваше да не се подхлъзне на влажните листа. Хареса си удобно дърво, погледна през рамо, за да се увери, че вижда колата. Сетне обърна гръб и дръпна ципа. Единственият звук в притихналата гора бе шуртенето на течността върху дървесната кора. Въздъхна с облекчение.

Внезапно към тези два звука се присъедини трети — нещо средно между въздишка и кашлица. Линът го разпозна мигновено, но нещо го блъсна в тила и той умря, преди да е разбрал какво става.

Ейнджъл напрегна цялата си воля, за да не каже на глас, че го беше предупредил именно за това.

Слязоха бързо, поеха между празните обори, дулата на пистолетите им скачаха от врата на врата, от прозорец на прозорец, очите търсеха и най-лекото движение. Спираха в синхрон, заслушани за шумове. Стигнаха хамбара. Тук отново спряха, наострили уши. Нищо. Всичко изглеждаше, както го бяха оставили — двойната врата затворена, за да не се вижда оставената вътре кола. Луис даде знак на партньора да отвори лявото крило, като започна обратно броене с пръст — едно, две, три! Ейнджъл чувстваше устата си суха, в корема тъпа болка. Облиза потта от горната устна и рязко отвори крилото.

Автомобилът изглеждаше някак неестествено, килнат на една страна, почти допрян в пода.

И двете гуми отдясно бяха срязани. Прозорецът откъм волана беше счупен, предният капак — вдигнат, сетне пуснат обратно, но незаключен. Луис остана на вратата, Ейнджъл огледа помещението. Нямаше нищо особено. Отзад започваше празна площ чак до гората. И там не се виждаше нищо, освен смътните форми на дърветата в далечината.

Ейнджъл клекна и внимателно повдигна капака на не повече от няколко сантиметра. Извади портативно фенерче от джоба и като го захапа, освети пространството между ръба му и автомобилния корпус. Жици не се виждаха. Повдигна още малко, провери отново, този път осветявайки двигателя. Не забеляза пружини, тампони или друг механизъм на взривно устройство. Сетне пое дълбоко въздух и рискувайки, отметна капака до край. Миришеше показателно. Въздъхна дълбоко.

— Изгорили са таблото с бушоните. Няма мърдане оттук.

— Ще походим пеша — кимна Луис и заобиколи автомобила.

Спря пред багажника, поставил пръст върху бутона за отваряне, и изгледа Ейнджъл.

— Отпред нямаше нищо — вдигна рамене последният.

— Много успокоително. Би ли се поразкарал? Малко по-надалеч, ако обичаш.

— Хей, ако ще става, да сме заедно.

— Може би не искам заедно.

— Искаш някой да остане, че да те оплаква ли?

— Ами, просто нямам мерак да прекарвам вечността с теб. Хайде сега, чупката назад.

Ейнджъл се отдръпна достатъчно. Луис натисна бутона. Капакът отскочи и той изруга високо. Партньорът дотича и двамата се вторачиха в багажника.

Вайс и Блейк нямаха стереоуредба в колата, пък и отдавна бяха изчерпали темата за общите познати. Това не ги безпокоеше особено, и двамата обичаха мълчанието. Именно затова Вайс не харесваше Линът, който не бе в състояние да мълчи и да кротува по-дълго време. Пътищата им се бяха кръстосвали в Чад, където по принцип се сражаваха на една и съща страна. Още тогава той бе на мнение, че Линът не е истински професионалист, а по-скоро мародер и крадец. Всъщност Вайс лесно се настройваше и в момента вече се дразнеше и от Блейк. Струваше му се, че диша прекалено шумно, че сумти и постоянно шава ненужно. Но нямаше начин това да се избегне, освен може би да вземе да го удуши.

Интересно бе, че в момента Блейк чувстваше почти същото относно Вайс. И реши да му го каже.

— Слушай, човече… — извърна се той към него, но в същия миг прозорецът откъм страната на партньора се пръсна, а с него изчезна и главата му.

Ревът на рязаната карабина почти оглуши Блейк, кръвта на мъртвия заля лицето му. В следващия миг отвори вратата и се изтърколи навън, стреляйки напосоки. Бе отчасти заслепен, но разчиташе, че стрелбата може да му купи няколко безценни секунди. Зърна свличащ се на земята мъж в зелен камуфлажен костюм и си каза, че е извадил голям късмет. Не спря, защото знаеше, че в подобна ситуация най-важното е да се движиш максимално бързо. Спреш ли — умираш. Почувства болка в главата и рамото и си даде сметка, че е ранен. Все пак тялото на покойния другар го бе предпазило от най-опасната част на сачмения залп.