Джон Коннолли - Жътварите

— Тук какво да пиша? Купувам го за подарък ли? — питаше тя.

— Това е приемливо — отговори възрастният продавач, без да обясни дали става въпрос за законността на покупката, или за характера на подаръка.

Ейнджъл и Луис разгледаха асортимента с интерес, купиха кафе от магазина и отново потеглиха. По хълмовете откъм западната част на градчето се въртяха турбинните перки на вятърни електрогенератори. Приличаха на играчки, забравени от деца на гиганти.

— Интересно място — подхвърли Ейнджъл.

— Аха.

— Тук повечето хора едва ли са гласували за Хилари, а?

— Колкото толкова — философски коментира Луис.

— Е, няма значение — поклати глава партньорът. — Аз пък винаги съм я харесвал.

Някъде преди Бърк се мярнаха и първите кафяви на цвят автомобили на щатската гранична полиция и въпреки че караше само с пет мили над ограничението, Луис свали крак от газта. Вече беше тъмно, без малко щяха да изпуснат отклонението за шосе 122. За късмет зърнаха обърнатите наопаки кофи за боклук на крайпътния къмпинг, та по този повод забелязаха и табелата за десен завой. Отляво стърчеше самотният комин на недостроена къща, тухлената му шахта почти покрита от пълзящата навсякъде вездесъща зеленина. Поеха по голямата магистрала и скоро забелязаха първите мотели, може би на около дванайсет мили от Масена. Малко по-нататък блеснаха осветителните тела на поредното индианско казино. Встрани от него се редяха магазини за тютюн и цигари. Голям пътен знак уведомяваше, че до канадската граница остава само една миля. Друг надпис, закачен на стената на нисък склад, гласеше: „Тук е мохиканска територия, не на щата Ню Йорк.“

Значи наближаваха.

В Масена избраха анонимен мотел. Влязоха поотделно, регистрираха се самостоятелно и си взеха единични стаи. Луис веднага заспа. Ейнджъл погледа телевизия със силно намален звук, заслушан в шумовете на пристигащите автомобили и в смътните гласове отвън на паркинга. Беше му прекалено рано за нормален сън. По природа бе тип сова, създание на нощта: вечер трудно заспиваше, сутрин се чувстваше недоспал. Най-сетне събра воля да изгаси апарата и да отпусне глава на възглавницата. Успя да поспи кратко, но отвори очи още преди стрелките на будилника да са показали четири часа. Изключи алармата, стана и се облече.

Когато излезе от стаята, Луис бе вече в колата. Прекоси малкото разстояние безшумно, влезе при него. Нямаше поздрави, нямаше нужда от думи. Излязоха от Масена в пълно мълчание и поеха в нужната посока. Съсредоточено следяха пътя в мрака и мислеха за предстоящата задача.

Някъде на пет мили извън Масена Луис сви на запад. След още около шест мили и нещо минаха покрай поредица изпълнени със застояла вода ровове и полуразрушени постройки — единствените остатъци от Лийхейгъновите талкови мини. Още по-нататък се намираха руините на Уинслоу, където природата бавно възвръщаше владенията си, покривайки всичко по пътя си в зеленина. Не се виждаше добре в мрака, но Луис знаеше точно кое къде е. Беше запаметил снимките на Хойл, познаваше района в детайли, най-вече координатите на двата немаркирани пътя, които се виеха в югозападна посока и отвъд реката продължаваха в земята на Лийхейгън.

До първото кръстовище стигнаха след още шестнайсетина мили. Тук имаше табела „Частна собственост“ и отклонението водеше към моста над Рубо. Луис намали съвсем. Отдясно в мрака просветна фенерче — сигналът бе еднократен: Линът и Марш даваха знак, че са тук. Луис и Ейнджъл продължиха напред още три мили и скоро се появи вторият мост. И тук получиха същия вид сигнал — откъм гъстите дървета примига светлина: Блейк и Вайс.

Двамата Ендол вероятно вече се намираха на Лийхейгънова територия. По план трябваше да са пристигнали малко след полунощ, за да се придвижат пеша до старите говежди обори. Оттам щяха да наблюдават главния дом на мишената, изчаквайки пристигането на основните играчи.

След като операцията бе вече в ход, тук комуникацията между двойките бе невъзможна. Но това нямаше особено значение. Всеки си знаеше ролята и задачата. Не би било лошо да имат телефонна или радиовръзка, но такава опция нямаше. Засега отсъстваха Хара и Харада. Бяха в Масена, за да тръгнат в предварително уречено време след придвижването на Луис и Ейнджъл към дома. Така бе по-добре, защото движението на повече коли в пакет би могло да привлече ненужно внимание.

След като се убеди, че мостовите екипи са си по местата, Луис мина по южния мост и навлезе във владенията на Лийхейгън. Пътят беше безлюден — не срещнаха коли, нямаше светлини. Наоколо се разстилаше гора, от двете страни се точеха безкрайни дървета. На няколко пъти попаднаха на широки просеки — те водеха към секторите, където дърветата са били изсечени, за да се отвори паша на добитъка. След около две мили хванаха по черен път в северна посока и скоро гората оредя. Още половин миля път ги отведе до хамбар в изоставена ферма, маркирани на една от картите, с които разполагаха. Намираха се на не повече от половин миля разстояние до дома на Лийхейгън. Тук цареше пълна тишина. Оставиха колата в хамбара. По-нататък беше опасно да се движат с нея, рискът да вдигнат излишен шум беше огромен.