Джон Коннолли - Жътварите

Така или иначе Гейбриъл беше тук и предлагаше помощта си. Дали да му се довери?

А белокосият го гледаше право в очите и четеше мислите му.

След секунди Луис се изправи. Кимна с глава в знак на съгласие и вдигна падналата встрани чанта. Човекът в черно взе пистолета от земята и го прибра. Полицията пристигна, но тримата бяха вече далеч, поели в северна посока.

Така момчето, работило в ресторанта на г-н Васич и убило двама на втория етаж в същата сграда, си отиде завинаги. Нямаше да се появи отново, освен понякога в тайничко, скрито кътче на собствената му душа.

Закусиха и поеха на север. След тях май не тръгна никой. Извън града обаче Луис приложи всичките си, при това немалки умения за измъкване от евентуална опашка. Спираше неочаквано, правеше обратни завои, влизаше в задънени улици и криволичещи алеи в гъсто населени квартали. Но така и не успя да засече нечие проследяване. Не успя и Ейнджъл. В крайна сметка и двамата се увериха, че са излезли от града напълно чисти.

Избягваха темата на снощния си разговор. Отлично знаеха, че това може само да влоши атмосферата. Поведението им бе обичайното: ще помълчат, всеки зает с мислите си, сетне ще стане дума за музика, за бизнес, за спомени, майтапи. Пръв се обади Ейнджъл.

— Филаделфия, а? Градът на братската любов, вятър и мъгла. Помниш ли Джак Уейд?

— Джак Кактусовия ли?

— Хей, не е смешно, ама хич. Човекът имаше кожно заболяване и нищо не му помагаше. Този прякор е несправедлив и гаднярски. Само че аз за друго ти разправям. Веднъж помогнал на възрастна дама да пресече улицата, а уж немощното бабе му забило един в топките и му свило портфейла! Не помниш ли?

— Гаден град наистина — съгласи се Луис и завъртя глава.

Ейнджъл замълча и се загледа в прелитащия встрани пейзаж.

— Кое се падаше там? — запита той след малко.

— Къде по-точно?

— На изток. Масачузетс ли?

— Върмонт.

— Гот, че не е Ню Хампшир. Винаги ме е било шубе да минавам оттам. Все някой ще се намери да гърми по теб по погрешка.

— Ами да, там мъжагите са корави.

— Корави, ама леваци. И отказаха да приемат закона за задължително слагане на коланите.

— Май четох някъде.

— Значи вземеш си кола в Ню Хампшир, палиш и компютърът не ти бибитка, ако забравиш да сложиш колана.

— Хайде бе.

— Ами да. А опиташ ли да го сложиш, се обаждал глас и ти викал да си го начукаш.

— Воля твоя, човече. Живей свободно или умри.

— Ама това е зов за борба против тирания и потисничество, а не четка за някой левак, дето не си знае спирачния път.

— Виж, там пък бензинът е по-евтин.

— Евтин бензин. Евтин алкохол. Изобилие от евтино оръжие.

— Е, хайде стига бе — изпъшка Луис. — На теб все не може да ти се угоди.

От междущатската магистрала излязоха недалеч от езерото Шамплейн, при Муърс свиха вдясно и хванаха през Форкс, за да прекосят река Грейт Чейзи на по-плиткото. Тукашните градчета си приличаха като близнаци: доброволни пожарни, еднообразни гробища, по кръстовищата старомодните помпи на извадени от употреба бензиностанции. Металните струйници по колонките стърчаха като оръжия на древни войници в броня, а по градската периферия блестяха модерните им събратя с компютърна техника. Някои места изглеждаха по-бедни, други по-проспериращи, но духът бе все един и същи — разпродажби на коли, бизнес, магазини с облепени прозорци. Прекалено много бяха къщите, нуждаещи се от ремонт и пребоядисване, наоколо имаше разнебитени автомобили, използвани за части, изпотрошени мебели и покъщнина.

Минаха покрай почти обезлюдени места, които сякаш не съществуваха — нямаше ги на картата. По веранди и дворове бяха накачени фенери от тиквени кори, остатъци от празника на Вси светии. По клоните на изкорубен бряст като захвърлени одежди на призраци висяха вехти чаршафи с нарисувани по тях страховити лица. Вятърът ги развяваше, раздвижвайки безжизнените им форми.

В Чъръбъскоу спряха пред сграда с голяма табела „При Дик: оръжия и музика“. Забавна им се видя рекламата: „500 вида китари, 1000 марки пушки & пистолети“. Ейнджъл се подсмихна, някой май се бе поизсилил. „При Дик“ обаче се оказа истински. Отдясно на фасадата имаше неголяма бакалия, отляво входът се разклоняваше в два коридора. Първият водеше към магазин за музикални инструменти. Продавачът бе живописен запалянко — ерудит на тема китари и усилватели. Седнал на пода дългокос младеж настройваше черна „Гибсън“, пръстите му умело налучкваха наченките на мелодия. По стените висяха десетки известни марки китари. Вторият коридор ги отведе в двойно помещение с рафтове и гондоли, където бяха подредени какви ли не марки карабини, пистолети и револвери, ножове, боеприпаси, снаряжение. Тук продавачи бяха двама мъже със сериозни лица, единият млад, другият доста по-възрастен. Голям надпис на стената предупреждаваше, че без издадено в щата Ню Йорк разрешение за носене на оръжие нямате право дори и да пипате стоката. На тезгяха едра жена с ъгловато лице попълваше формуляр за покупка на пистолет за четиристотин долара.