Джон Коннолли - Жътварите

Въоръжиха се с пистолети „Глок“ и деветмилиметрови автомати „Щаер ТМП“ на ремък със заглушители и резервни пълнители от мобилния арсенал в багажника. Акцията трябваше да бъде светкавична и точна, нямаха нужда от дългобойно оръжие. Щаерите бяха прости и ефикасни, лесно се боравеше с тях, стреляха с точност до 25 метра. Бяха и много леки — не повече от килограм и половина, със слаб откат и скорострелни — деветстотин куршума за минута.

Отпред се редяха оборите — дървени, двойни, едноетажни и боядисани в бяло. В съседство се издигаше модерен силоз, оцветен в синьо. Миришеше на тор и животинска урина. Ейнджъл надникна в първото отделение отдясно — помещенията не бяха почиствани, откакто е бил изклан добитъкът. Луис провери другите отляво. Сетне потеглиха безшумно напред, използвайки постройките за прикритие, докато стигнаха подножието на неголямо възвишение на около четвърт миля западно от дома на Лийхейгън.

Планът предвиждаше проникване в него и незабавни действия. Луис не си падаше по снайперистки изпълнения. Дори Лийхейгън да бе по-мобилен и да излизаше извън къщата свободно, пак не би предпочел стрелба отдалеч. Не беше и по силите му — бе травмирал лявата си ръка преди години в Луизиана при един от случаите на Паркър. Освен това използваш ли снайпер, винаги зависиш от атмосферните условия. А задачата включваше и сина. Не убият ли и него, вендетата практически щеше да продължи. Значи двамата трябваше да бъдат отстранени заедно. Най-сигурният вариант бе това да стане в къщата: Луис и Ейнджъл влизат, двамата Ендол осигуряват прикритие. Тишината беше друг желателен фактор. Но въпреки заглушителите винаги имаше опасност от издънки. Трудно бе да влязат и да излязат незабелязани в толкова голяма сграда. И въпреки умерения си оптимизъм Луис Допускаше възможност за изтегляне с бой. За щастие хората на Лийхейгън едва ли бяха в състояние да се справят с обединената огнева мощ на десетимата.

— Къде ли са? — прошепна Ейнджъл.

Луис се извърна и се взря в празните постройки отзад. Там трябваше да се срещнат с двамата Ендол, но от тях нямаше и следа.

— Мамка му! — изруга Луис. — Хайде да огледаме обстановката около къщата.

— Защо? — запита Ейнджъл. — Без тях ли започваш?

— Нищо не започвам. Просто ще хвърлим едно око.

Бе ред на Ейнджъл да изругае, но си премълча и тръгна след партньора към върха на възвишението. Оттам заобиколената с мрежеста бяла ограда постройка се виждаше като на длан. Един от горните прозорци бе мъжделиво осветен, цареше пълна тишина. Зад къщата проблясваше повърхността на езерото, тъмно на цвят, простиращо се към обвити в мъгли хълмове. Луис залегна, извади бинокъл, внимателно проследи терена наоколо. Ейнджъл последва примера му, но насочи цялото си внимание към ниските странични постройки. Огледът продължи близо пет минути. Двамата Ендол не се появяваха. Това бе вече обезпокоително.

— Трябва да… — започна Ейнджъл, но Луис изшътка.

— Шшт. Гледай! — прошепна той, като посочи осветения прозорец.

Ейнджъл насочи бинокъла. В откритото пространство там успя да зърне женско лице, сетне се мярна мъжка фигура и рязко дръпна пердето. Но в кратката секунда преди това Ейнджъл разпозна жената — беше Лорета Хойл. Русокосата покойна дъщеря на милионера бе чудотворно възкръснала.

— Хей, нали я бяха разкъсали онези зверове? — възкликна той.

Луис се изправи рязко.

— Това е постановка с капан. Давай!

Линът и Марш седяха в колата. Оказа се, че харесват една и съща музика. Марш носеше айпод, автомобилното стерео пък имаше вход за МРЗ. Включиха го и сега слушаха „Гласове“ на Стан Гетц. Саксът звучеше меко, успокоително, изпълнението едва ли бе сред най-доброто на Гетц, но в случая вършеше отлична работа. Бяха добре прикрити сред дърветата. Оттук отлично виждаха моста и всяко евентуално движение. Би могъл да ги забележи само идващ от запад пешеходец, при това когато е съвсем близко. Но би съжалил за близостта с двамата в автомобила.

На задната седалка стояха бутилчици с минерална вода, термос с кафе, четири добре завити сандвича, кифлички и шоколад. Заслугата беше на Марш. Линът бе благодарен за предвидливостта му, макар че вече имаше причини да се притеснява.

— Налага се да пусна една вода — рече той. — Може ли тук? Ето, в празното шише?

Марш го изгледа, сякаш бе поискал да уринира върху самия него.

— Хайде стига, бе! Да не смяташ, че го вдигам на пикаещи мъже? И жена да е, пак не си падам.