Джон Коннолли - Жътварите

Реакциите му бяха извънредно бавни — доста време бе нужно да разпознае болката — притъпена, далечна и неопределена.

Устата му бе пресъхнала. Опита се да пораздвижи езика, но той бе като залепнал върху небцето. Бавно, бавно набра малко слюнка и успя да оближе устните. Не беше в състояние да помръдне главата си. Направи усилие, сетне още едно, заболя го още повече. Реши да се съсредоточи върху пръстите на ръцете и краката. В същото време се напрегна да си припомни: как се бе озовал тук? Нямаше спомен за случилото се след разговора с Луис в онзи бар.

Нещо се раздвижи в съзнанието му. О, да… бе залитнал, отлично познаваше старческия ужас от падане. Сетне бе почувствал парене, не, по-силно беше, като при изгаряне — като че бе погълнал тлеещи въглени. И звуци — мъгляви, неясни, но все пак доловими — приличат на пукането на далечни балончета. Разбира се! Изстрели.

Усети чуждо тяло и дискомфорт на опакото на лявата ръка и в сгъвката на дясната. Малко по-късно различи висящата на стойка интравенозна система и двете игли в ръката и лакътя. Струваше му се, че си спомня: силна светлина в очите, лекари и медицински сестри в бяло се суетят около него. Не беше ли сънувал? Може би всичко е било само сън — още от началото?

Както повечето от нас, така и Гейбриъл бе чувал, че в миговете преди смъртта човек виждал целия си живот като на кинолента. Нищо подобно не бе изпитал, но пък бе усетил съсъка на косата на Смъртта — бе изсвистяла над главата му, хладният й полъх в крещящ контраст с жестокото парене, последвало проникването на куршумите. Сега, сглобявайки бавно елементите на преживяното, на преден план излизаше най-вече бледият спомен за изненада: сякаш неволно се бе блъснал в чужд човек на улицата и, поглеждайки го в лицето, за да се извини, бе разпознал стар познат.

Всъщност основните събития в неговия живот наистина потекоха хронологично в съзнанието му, само че това стана по-късно — когато лежеше в ступор под въздействието на силните лекарства. В този наркотичен сън реалното и въображаемото се смесваха и преплитаха. Така видя отдавна покойната си съпруга, заобиколена от деца, каквито нямаха: въображаеми същества, за чието отсъствие никога не бе съжалявал. Разговаря с младите мъже и жени, които бе изпращал да отнемат живота на други. Но във виденията му се връщаха само мъртвите и в думите им нямаше укор, защото никога не бе изпитвал угризения. Смяташе, че ги е лишил от живот, който иначе сигурно би завършил в затвора, в беднота или безпросветно пиянство. Някои от собствените му хора наистина бяха умрели в резултат на жестоко насилие. Но пък беше убеден, че съдбата им е била предопределена още преди пътищата им да се кръстосат. И вярваше, че е коригирал само времето или мястото на кончината им, продължителността и реализацията на предшествалия я живот. Те бяха неговите Жътвари, неговите специални изпълнители. Бе ги подготвял по най-добрия възможен начин за бъдещите им задачи. И, разбира се, за съответната съдба.

Само един от тях се появи в тези видения в реалната си същност. Луис. Гейбриъл никога не бе разбирал истинските причини за привързаността си към този нестандартен човек. Този път обаче получи прозрение. Обичаше го, защото Луис приличаше на него самия.

Изведнъж чу скърцането на стол някъде в стаята. Сега успя да отвори очи малко повече от преди. Бавно, мъчително извърна глава в посоката на шума. На фона на прозореца се мярна сянка, наруши симетрията на хоризонталните бели щори. Силуетът порасна, когато човекът се изправи от стола и се приближи. Позна го веднага.

— Труден си за убиване — рече Милтън.

Гейбриъл опита да отговори, но устата и гърлото му бяха все така пресъхнали. Посочи с очи каната на шкафчето до леглото. Понечи да повдигне ръка, но примигна от рязката болка в нея. Проклетата игла беше като нажежена във вената му! През последните десетина години се бе налагало да влиза в болница два пъти. Първия заради доброкачествен тумор, втория — за бедрена фрактура, но и в двата случая най-много го измъчваха системите. Странно, каза си сега, тук съм за сериозни наранявания, а ме притесняват дребни неща. Сигурно защото са по-скоро досадни, отколкото болезнени.

Новодошлият наля чаша вода, поднесе я към устните му. Докато Гейбриъл пиеше, той внимателно поддържаше главата му с дясната си ръка. Това бе интимен, дори мил жест, но той подразни възрастния мъж. Преди бяха равни с Милтън в сложната вселена, която обитаваха, но вече нямаше да е така, след като бе го докосвал по този начин, който уронваше достойнството и самоуважението му. Няколко капки попаднаха върху брадичката на ранения и гостът ги попи със салфетка. Това още повече усили гнева и неудобството на стария мъж. Но направи всичко възможно, за да не ги покаже, защото то пък щеше да означава да се предаде и унижи докрай. Напрегна воля и с дрезгав шепот успя да произнесе няколко думи.