Джон Коннолли - Жътварите

Луис долови стъпките отзад прекалено късно. Опита да се извърне, но усети пистолетното дуло в тила и се отказа.

— Недей — обади се гласът на Блис.

— Защо? — запита Луис.

— За пари. Какво друго? — последва отговорът.

— Ще те намерят.

— Няма да ме намерят. Клекни!

Луис си каза, че настъпва последният му миг. И решен, че няма да умре на колене, се извъртя светкавично, натискайки спусъка. Но Блис го изпревари, а сетне всичко потъна в мрак.

Уили Бру и Арно настояха пред Луис да отворят сервиза отново. Той се възпротиви, защото се опасяваше за сигурността им. Двамата обаче упорстваха докрай. Не виждаха себе си в друга роля, освен да свещенодействат в любимия автомобилен рай. Уили изтъкна, че имат поети ангажименти. Множество коли очакват поправка, сроковете изтичат, обещанията висят неизпълнени. Арно запя друга песен — че от безделие не можел да спи.

Откъснат от обстановката в гаража и ежедневната рутина, запълвали живота му години наред, Уили отново бе започнал да се притеснява прекалено много. При него бездействието водеше до тревожни мисли и съжаление по повод редица изгубени неща. Оттук идваше и подтикът да пие. Да удари едно-две, сетне още и още, да удави лошите мисли, да подобри настроението. По природа бе самотник с роля, за която бе просто създаден: в зацапания работен гащеризон, с грес по ръцете, надвесен над някой двигател, да води с машината интимна беседа. С този образ бе познат на клиентите ексцентричният, винаги добродушен собственик на сервиза. Извън него той просто не можеше да бъде Уили Бру.

Ето защо двамата с Арно висяха в гаража и в събота, и в неделя, почти без изключение. Радиото свири в офиса, те бърникат в поредния автомобил, омацани от главата до петите, но щастливи и най-вече спокойни. Работа имаше винаги и предостатъчно. Репутацията им бе отлична, напливът на клиенти никога не секваше. А Уили таеше и отдавнашна амбиция — да върне дадения му преди много години заем. Благодарен беше за голямата услуга навремето, но мразеше финансовите задължения. Парите хвърлят сянка върху всяко приятелство, а отношенията с Луис бяха от особени по-особени. Знаеше с какво се занимава той, но трябваше да се прави, че не знае. Бе наясно с убийствата и кръвта по ръцете му, а трябваше да се преструва, че това не го засяга. Неотдавнашната случка и фактът, че почти бе загубил живота си, правеха връзката с него още по-проблематична. Но Уили съзнаваше, че тя никога няма да бъде прекъсната, поне не и изцяло, защото нещата, които ги свързваха реално, съвсем не бяха само финансови. В същото време си даваше сметка, че върне ли парите, това би било заявка за бъдеща независимост. И тайничко в себе си се надяваше, че ще дойде мигът на една по-трайна раздяла.

Но в момента дългът не бе начело на дневния ред. Отново заобиколен от познатите миризми и предмети, механикът бе потънал в работата, опитвайки да забрави случилото се. Тук бе в стихията си, винаги истински целеустремен, винаги силен. Това бе особено важно след онзи инцидент. Собствената му светая светих бе осквернена и той интуитивно се стремеше да възстанови статуквото. Използвайки сервиза за истинското му предназначение, двамата с Арно на практика пречистваха омърсяването.

А бяха успели да убедят Луис с помощта на Ейнджъл, който застана на тяхна страна. Понякога Ейнджъл се опълчваше на партньора, най-вече когато преценеше, че така му помага да заеме по-реалистична позиция. В такъв случай можеха да се сдърпат и да стигнат до сериозно скарване, но накрая винаги се сдобряваха. В това отношение приличаха на всяка друга гей двойка по света. Но Ейнджъл разбираше Уили по-добре от Луис: най-вече защото отдавна съзнаваше жизнената важност на сервиза за него. Сега си даде и сметка колко го бе уплашило, но и разгневило посещението на двамата убийци. И беше сигурен, че в крайна сметка пред едно продължително и фатално боледуване у дома монтьорът винаги би предпочел да умре от насилствена смърт в гаража. Ейнджъл си я представяше например под вдигнат на крикове екстравагантен „Плимут Фюри“, модел 1962 година, или двуместен „Додж Роял“ от 1957 година. Защото един автомеханик с истинско призвание винаги изпитва нещо специално към изключителния автомобил: то е като привличане, много подобно на сексуалното.

Същата вечер минаваше десет, но те още работеха, без да се смущават от късния час. Радиото свиреше. Станцията пускаше старо злато — Боби Дарин, Тенеси Ърни Форд, „Алвин и Чипмънкс“, все от 50–те и 60–те години. Подборката не бе по вкуса на Уили, но той си мълчеше. Във всеки случай чашата на търпението преля, когато Арно запя фалшиво, надвиквайки „Чипмънкс“.