Джон Коннолли - Жътварите

— Хей, за Бога, спри се! — не се стърпя шефът.

— Кое да спра?

— Да пееш!

— Че аз пея ли?

— Дявол го взел, прав си, това не е пеене. Пей нещо читаво, не с шибания Алвин и някакви си изроди!

— С Дейвид Севил, а? — лукаво завъртя очи Арно.

— Кой?

— Глей, шефе, той е солистът на „Чипмънкс“, Алвин е измислено име. Ето на, не знаеш, а вряскаш. А преди него беше Рос Багдасерян, арменец от Фресно.

— Фресно в Армения ли е, бе, идиот!

— Не бе, казвам ти, че е роден във Фресно, иначе си е от арменски произход. Боже, ама ти съвсем си ошашавял. Гериатрията, брат ми, е кофти нещо!

— Гериатрия, педиатрия, дрън-дрън! Само такива ги знаеш. Нищо полезно. Куфалницата ти е тъпкана с ненужни неща. А иначе да стигнеш до скоростната кутия на доджа, ти трябва географска карта и ядене за пет дни!

— Щом съм толкова кофти механик, защо ме държиш?

— Уволнявал съм те цели три пъти!

— Е, а сетне защо пак си ме вземал?

— Щото си евтин. Зле работиш, ама разходите са ти малки.

— Нали все с боклуци ме храниш!

— И то малки порции — откликна Уили и двамата се разсмяха от все сърце.

Такива си бяха — беззлобни един към друг, истински другари. Смехът им още отекваше из ъглите на гаража, когато Уили неочаквано взе гаечен ключ и отчетливо почука три пъти по металния тезгях. Това беше новоуговорен сигнал: потенциална опасност! Арно грабна бейзболната бухалка. Вече я държеше постоянно подръка. Уили пъхна ръка в джоба и стисна компактния браунинг — неотдавнашен подарък от Луис.

Арно наостри уши и сега ясно чу почукването. Някой беше отвън в мрака, вероятно искаше да влезе. А напоследък държаха вратата постоянно заключена.

— Мамка му — рече Арно, — кое време е, а?

Уили с измъкнат пистолет закрачи към вратата и надникна през плексигласовото прозорче. Сетне натисна ключа за външното осветление.

Отпред стоеше мъж в дълга връхна дреха с ръце в джобовете. Въоръжен ли беше? Кой знае!

— Вие ли сте Уили Бру? — попита мъжът.

— Аз — рече механикът кратко — не беше от онези, дето говорят без мярка.

— Нося съобщение за Луис.

— Не познавам такъв.

Мъжът се доближи плътно до вратата, почти допря лице и заговори тихо, сякаш не беше чул какво е казал Уили.

— Предавам съобщение от неговия ангел хранител. Луис знае за кого става дума. Кажете му да зареже задачата и незабавно да се връща заедно с приятеля си. Нужен е отказ — той ще разбере. Кажете му още, че Хойл и Лийхейгън играят в комбина. Запомнихте ли?

Някакъв вътрешен глас прошепна на Уили, че непознатият се опитва да направи услуга на Луис, колкото и объркано да звучеше предаденото послание. И да продължава да отрича връзката си с Луис, ще бъде безполезно. Може би дори ще нанесе вреда.

— Щом като е толкова важно, защо не му го кажете лично? — запита механикът.

— Няма как — отвърна онзи отвън. — Намира се някъде извън обхват. Затова обади ли ви се, предайте му думите ми.

— Тук никога няма да се обади — поклати глава Уили. — Той така не работи…

— В такъв случай изобщо не го чакайте — няма да се върне — отсече мъжът и си тръгна.

Монтьорът се поколеба само за частица от секундата. Сетне отключи вратата и изтича след него, като прибра оръжието в джоба на комбинезона. Настигна го на улицата. Посетителят тъкмо протягаше ръка към задната врата на лъскав черен автомобил. Беше линкълн, спрял така, че да не се вижда от вратата на сервиза. В същия миг от шофьорското място изскочи едър млад мъж с хладни сиви очи и бръкна в пазвата на сакото. Носеше официален тъмен костюм и съвсем не приличаше на шофьор. Уили благодари на Бога, че се бе досетил да прибере браунинга, и веднага протегна ръце встрани, максимално далеч от джобовете.

— Хей, секунда, моля! — викна той и непознатият се извърна. — Кой сте вие?

— Казвам се Милтън. Луис ме познава.

— Но това не върши работа. Нямам връзка с тях двамата. Вие не можете ли да направите нещо?

— Не.

— Но аз не зная дори къде се намират… — рече Уили и веднага долови унизително умолителната нотка в гласа си, но не изпита срам.

Наистина Ейнджъл бе споделил нещичко с него, но то не казваше много. Дори го учуди, че му се доверява подобна информация, но пък в оня момент не му беше до такива неща. Единствената му мисъл бе час по-скоро да се завърне в любимия сервиз. Всъщност знаеше името на град на север. Но какво би могъл да направи сам? Беше просто един застаряващ, пълен мъж в гащеризон с пистолет, който не би желал да използва.

Обаче след Арно Луис и Ейнджъл бяха най-близките му хора. Каквито страхове и резерви да имаше спрямо тях, те го бяха спасили навремето, бяха му правили услуги и в по-късни години. Не хранеше илюзии, че Луис бе проявил алтруизъм. Не, чисто и просто му е било изгодно не друг, а Уили да остане в сградата, станала негова собственост. А за причините не се и досещаше. Но му бяха помогнали да запази онова, което ценеше най-много на света. Това се бе случило преди много, много време, а днес ситуацията бе по-различна. Обаче те се държаха като истински приятели. Платиха разноските на празненството за рождения му ден. Направиха му и изключителен подарък — часовник „Ролекс“, модел „Събмаринър Ойстър“. Никога не бе притежавал такава вещ. За миг бе понечил да я скрие при най-ценните си неща, но сетне размисли. Ще го носи, докато е жив, и ще му се любува.