Джон Коннолли - Жътварите

Минаваше шест часът, отвън вече леко светлееше. Дъждът бе спрял, но небето сивееше смръщено, сигурно пак се канеше да вали. „Мечешката бърлога“ се оказа голямо заведение, но половината сепарета бяха вече заети, някои от клиентите закусваха, други пушеха. Уили се понамръщи, но нюйоркските забрани не важаха тук. Я се опитай да запалиш в нюйоркско заведение! Веднага ще връхлети някое ченге, ако, разбира се, преди това не скочат да те бият изнервени посетители от съседни маси.

Детектива седеше в дъното на залата, в червено сепаре с възглавници от изкуствена кожа. На прозоречния перваз до него имаше направена от дървени стърготини имитация на купа сено със забити отгоре миниатюрни бостанско плашило и пластмасови тикви. Паркър бе в тъмносини джинси, черна тениска, черно яке военна кройка. Не беше свалил якето, въпреки че помещението беше добре затоплено, защото отдолу носеше пистолет. След като щатската полиция бе отнела разрешителното му, би трябвало да е предал всичките си оръжия. Механикът обаче знаеше, че това важи само за официално регистрираните. Защото както Луис, така и Детектива не бе човек, който декларира всичко, което притежава.

На масата пред него стоеше чаша кафе и остатъци от порция хемендекс. Уили седна отсреща и келнерката се появи веднага. Поръча кафе и препечени филийки, но не чувстваше глад. Не беше и много уморен. Това го изненада, но обикновено спеше по четири-пет часа на денонощие.

— Видях, че не можа да отминеш мустанга, без да му се порадваш — засмя се Детектива.

— Колите са ми като деца — отвърна монтьорът. — Все едно при мен се раждат, през ръцете ми минават и винаги ми се е искало всички да са добри към тях.

В същия миг видя, че Паркър примигна, думите му като че попариха усмивката му. Изруга се мислено — не биваше да говори за деца. Човек, загубил дете, винаги носи незараснала рана.

— Как работи двигателчето? Създавало ли е неприятности? — залита тромаво, бързайки да стъпи на по-безопасна почва.

— Не, върви отлично.

— Е да, като не стрелят по него.

Не бе забравил, нито простил на Паркър за предишния мустанг, също доставен и прецизно ремонтиран от него. Някой обаче го бе направил на решето в отдалечен, забравен от Бога град в Мейн и ремонтът се оказа просто невъзможен. Уили настояваше да му го докарат в Куинс, беше готов да плати и разноските, но Ейнджъл прецени, че идеята не е добра. Знаеше, че гледката ще бъде прекалено шокираща за него — все едно, че вижда любим приятел в ковчег.

— Старая се да избягвам престрелките, поне когато е възможно — с извинителен тон рече Детектива.

Уили се поблазни да отвърне — „аха, стараеш се — вятър, нали те зная“, — но успя да надвие себе си. Паркър неудържимо привличаше куршуми, ножове, юмруци, изобщо всичко, което може да причини тежка телесна травма. И в момента му се струваше напрегнат, готов за сблъсък.

Закуската пристигна и за миг отвлече мислите му в друга посока. Кафето беше вкусно и силно. С благодарност отпи, усещайки как организмът реагира на прилива на захар и кофеин.

— Тук може ли да говорим? — запита той след втората глътка.

— Не бих казал. Хапни, после ще идем в колата. Не са се обаждали, нали?

— Не — отвърна Уили и в същия миг джиесемът му изписука.

Трескаво забърка по джобовете обнадежден, но когато извади апаратчето, видя, че е получил стандартното съобщение — „Добре дошли в Канада!“.

— Не сме в Канада, нали? — запита той удивено.

— Не сме, освен ако не са преместили границата — засмя се Детектива.

— Мамка им канадска! — изруга механикът, усещайки как разочарованието му се превръща в гняв. — Глупости разни! Като няма какво друго да измислят.

Искаше да зададе куп въпроси, на първо място дали тук са само те двамата. Но захапа едната филийка и потисна любопитството. Знаеше, че Детектива е печен, познава си работата отлично. Ейнджъл и Луис го бяха казвали десетки пъти, а той вярваше на преценките им. В същото време си повтаряше, че двама души не са достатъчни за онова, което предстоеше. Колкото и да бе загрижен за приятелите си, едва ли бе готов да загине безсмислено. Внезапно му хрумна, че положението е направо отчайващо, какво друго би могло да се каже? Човек трябва да е реалист. Премина и желанието му да яде, а то и без това не беше голямо. Захвърли филийката в чинията, извини се и се упъти към тоалетната. Там наплиска лицето и врата си със студена вода, избърса се с книжни салфетки и излезе.

Сметката беше платена, а Детектива го чакаше на вратата. Сигурно съзнаваше какво чувства Уили, но с нищо не го показа.