Джон Коннолли - Жътварите

Механикът бе чувал част от тази история от самия Ейнджъл.

— Два дни по-късно колабирах. Лекарите казваха, че било забавена реакция. Бяха избити и предните ми зъби и докато ми ги правеха, болеше не по-малко от самата огнестрелна рана. Опитваха да ме задържат в болницата, но отказах и се прибрах у дома. Доста време мина, преди да престана да усещам раненото място. И до ден-днешен при определени движения чувствам болезнено опъване там. Казах ти вече — не го препоръчвам никому.

— Разбирам — кимна Уили.

След малко излязоха от главното шосе и свиха на юг. Детектива намали скоростта и започна да се оглежда. Скоро стигнаха до второстепенен път с табела „Частна собственост“. Паркър пое по него и не след дълго отпред се показа мост. Тук спряха и останаха в колата, напрегнати, наострили слух. След малко сред дърветата отсреща се мярна светлина. Извърна глава вляво — спътникът му вече държеше пистолет. Извади своя и свали предпазителя. Паркър го погледна и кимна одобрително.

Излязоха от автомобила едновременно и тръгнаха към светлината. Тя идваше от купето на кола с разбит страничен прозорец и отворена врата, а в нея лежеше убит мъж с рана в гърдите. Автомобилът беше „Шевролет Тахо“. Паркър заобиколи колата внимателно и тръгна да огледа съседния терен. Недалеч попадна на друг труп — също мъжки. Човекът лежеше по очи, прострелян в тила.

— Кои ли са? — запита приближилият се Уили.

Паркър клекна и докосна кожата на мъртвеца с опакото на ръката.

— Не зная. Но е минало известно време от убийството — рече той замислено.

Ботите на убития блестяха, лъснати типично по военному, само по токовете имаше малко кал.

— Не са тукашни — добави Детектива.

— Не са — съгласи се механикът и отмести поглед. — Какво мислиш? Дали не са били с нашите?

Другият помисли, преди да отговори.

— Едва ли Луис е смятал, че ще се справи с Лийхейгън единствено с помощта на Ейнджъл — каза той след малко. — А територията е доста обширна, сигурно е имал нужда от повече хора. Логично е да се контролират и мостовете. Затова предполагам, че са били от екипа на Луис, но хората на Лийхейгън са ги разкрили и убили.

— А къде ли са твоите? — въздъхна Уили и се огледа.

Паркър впи поглед в тъмнеещите гори отсреща. Сетне махна с ръка в посока на моста.

— Някъде там.

— Да не би да им се е случило нещо? — несигурно запита Уили.

— Няма страшно. Ще се появят, когато най-малко ги очакваш — поклати глава Детектива.

Презимената им бяха Уилис и Хардинг. По стечение на обстоятелствата носеха едно и също малко име — Ленард. И по тази причина враждуваха още от детска възраст. Защото детството им премина в затънтено провинциално градче, където винаги има значение кой е Ленард номер едно и кой — две.

Нещата обаче се развиха малко по-различно. Адашите си приличаха и с течение на времето противоборството им прерасна в приятелство. То укрепна още повече една вечер пред бар в Омосаса Спрингс, Флорида, където двамата ритаха до смърт младеж на име Джеси Бърчол. Инцидентът започна, когато Джеси заяви, че Уилис нямал право да опипва годеницата му по задника. А когато по-късно полицията започна да задава въпроси за случилото се, същата годеница се оказа направо безпаметна. Не можеше да си спомни физиономиите на двамата побойници, нито как са били облечени. Въпреки факта, че докато Джеси се давеше в кръвта си на асфалта и тя протестираше на висок глас, единият от нападателите я бе цапардосал и счупил лявата й ябълчна кост. Късата й памет обаче се дължеше най-вече на това, че същият тип й прошепна в ухото какво ще й се случи, ако отвори уста пред ченгетата. Момичето беше само на осемнайсет години, при това не бе чак толкова влюбено в Джеси Бърчол. А след заканите Уилис й каза, че в крайна сметка може да се намерят и други любовници — по-читави и с повече пари.

Накрая тези двама негодници постъпиха на служба при Артър Лийхейгън. Наред със законните начинания той въртеше и друга печеливша дейност, незаконна, но и много дискретна. Заедно с други наемници Уилис и Хардинг помагаха най-вече във втората област, но бяха полезни и в първата, особено когато там възникваха различни проблеми. Когато случаите на рак сред миньорите на Лийхейгън зачестиха, двамата посещаваха недоволните и протестиращите, най-вече онези, които заплашваха да съдят или да говорят с журналисти. Понякога бе достатъчно само едно посещение. Друг път се налагаше да изчакват съпруги и майки, дошли в училището да си приберат децата, и да им шепнат на ухо. В трети случаи влизаха на тренировките на училищните мажоретки и продължително се вглеждаха в късите полички и бюстиетата на момичетата. А ако учителят по физическо възпитание им направеше забележка, напомняха му, че и той има деца. Както обичаше да казва Уилис, дал Бог момичета, че и момчета, той самият не е от придирчивите. Имаше, разбира се, оплаквания в полицията, обаче Уилис и Хардинг бяха служители на г-н Артър Лийхейгън, високоуважаван бизнесмен и финансов магнат. А това в техния град бе равнозначно на дипломатически имунитет.