Джон Коннолли - Жътварите

На рецепцията във фоайето седеше охранител, който им кимна към асансьорите. Вратата само на един беше отворена, но бутони нямаше нито вътре, нито отвън. Стените на кабината бяха огледални. Камери не се виждаха. Ейнджъл се усмихна на Луис: това означаваше, че има най-малко три — по една зад огледалата и евентуално още една миниатюрна зад дисплея, който показваше номера на етажа. Влязоха, асансьорът потегли автоматично. Стопроцентово имаше микрофони, затова двамата мълчаха и гледаха отраженията си в огледалата, единият очевидно със задоволство, другият — критично. Ейнджъл не обичаше огледалните повърхности поради особеностите на стария занаят. Луис често се майтапеше, че и те не го обичат: „Да ги погледне само, пак леке ще остави“ — смееше се той.

Най-сетне на дисплея светна пентхаус, кабината спря, вратите се отвориха безшумно към елегантно фоайе с огледала и високи вази с пресни цветя. Тук чакаха двама в черни костюми и черни вратовръзки. Провериха ги с електронни детекторни палки за оръжие, най-щателно прегледаха коланите, монетите и часовниците им. Сетне ги отправиха към двойна дървена врата с изящна и очевидно много стара резба, която изглеждаше ориенталска по произход. Зад нея ги очакваше трети мъж, облечен по-свободно: черни панталони, черно вълнено сако и отворена на врата бяла риза. Бе сресан грижливо, косата му не бе нито дълга, нито къса, очите — кафяви. В тях Ейнджъл прочете любопитна смес от чувства: интерес, известно разочарование и професионална завист. Имаше тяло на плувец — широки рамене, тесен таз, стройно, мускулесто тяло. Сакото бе широко, висеше свободно, за да прикрива пистолета и, разбира се, бе разкопчано.

Ейнджъл тутакси усети реакцията в Луис — той се отпусна и сякаш свали гарда. Знаеше, че това е измамно, означаваше, че партньорът му предчувства опасност и се мобилизира за ответна реакция. Приличаше му на стрелец, който ще изпусне набрания въздух едновременно с излитането на стрелата, събирайки цялата си волева енергия в нея. Двамата се спогледаха, в същия миг третият заговори.

— Аз съм Симиън, личният сътрудник на г-н Хойл. Благодаря ви, че се отзовахте на поканата. Г-н Хойл ще се присъедини към нас след малко.

Ейнджъл се усмихна вътрешно: ясно бе, че задълженията на Симиън едва ли включват кореспонденция и вдигане на телефона. В същото време не беше и обикновен телохранител както двамата, които ги претърсиха преди малко. Пред тях стоеше човек със специфични умения и знания. С Луис бяха попадали на същия тип и преди. Интересно бе друго: защо бизнесмен, макар и милионер отшелник, се нуждае от човек с качества, каквито Симиън безсъмнено притежаваше?

Погледът на сътрудника опипа Ейнджъл, задържа се кратко върху него, изглежда реши, че не заслужава повече внимание, и се върна на Луис. Сетне мъжът отстъпи назад към следващото помещение и с широк жест на ръката ги покани да го последват. Не обърна гръб на Луис нито за миг. Смисълът бе пределно ясен: учтивост, но преди всичко предпазливост.

Влязоха в просторна, оскъдно осветена зала. По стените в раздвижена конфигурация от пода до тавана стояха лавици с книги, между тях скулптури и древно оръжие: алебарди, секири, кинжали на подпори от прозрачно стъкло. Тук бе хладно, дори мразовито, кожата на Ейнджъл настръхна. Подовата настилка бе от рециклирано дърво, столовете и широките канапета — луксозни и в тъмни тонове. Очевидно домакинът обичаше литературата и оръжията: това бе обиталище на човек с вкусове и навици от друга ера. И залата би могла да мине за ехо от едно по-далечно минало, ако не беше стената от армирано стъкло, отделяща плувния басейн в дъното й. Бодната повърхност отвъд играеше, по стените танцуваха гротескни светлосенки. На пръв поглед контрастът смущаваше, но след малко Ейнджъл реши, че той по-скоро допринася за декора, отколкото му вреди. Басейнът бе на по-ниско ниво спрямо пода в основното помещение. И ако посетителят не бе съвсем близо до стената, единственият видим ефект бяха играещите по стените светлини. Усещането бе като в просторна каюта на голям плавателен съд в открито море.

— За Бога, водата е синя — възкликна Ейнджъл след малко.

Това не бе чак толкова необичайно, но му се стори, че е нарочно боядисана. И си помисли, че не би се потопил в този басейн, който приличаше на голяма вана в химическа лаборатория.

— Водата постоянно се пречиства професионално — обади се Симиън. — Г-н Хойл е маниак на тема чистота.

В репликата прозвуча известна острота, а май и нотка на сарказъм. Това даде на Луис повод да се запита: доколко Симиън е привързан към Хойл? Познаваше неколцина подобни — бяха много повече от бодигардове, но не и истински приятели на работодателя. Приличаха му на расови кучета пазачи: обикват човека, който им хвърля храна, умилкват се при всеки жест на обич, приемат раболепно гнева като наказание за направена грешка. Но Симиън не беше като тях. Тук имаше финансова връзка, проста и ясна: докато Хойл прехвърля уговорените суми редовно в сметката му, Симиън ще му служи, влагайки цялата си професионална компетентност. И двете страни са наясно кой къде стои, вероятно са и доволни от ситуацията.