Джон Коннолли - Жътварите

— Мисля, че бях ясен още в началото, когато говорих за общи интереси. Враждата между мен и Лийхейгън датира много отдавна. Израснахме заедно в сравнителна близост, само че животът ни поведе в различни посоки. Въпреки това сме се сблъсквали често — по една или друга причина, — и то жестоко. Моето желание е да го надживея. Бих искал мерките в тази насока да започнат колкото се може по-скоро.

— Изглежда, враждата ви е доста сериозна — подхвърли Луис.

Хойл кимна на Симиън, който постави на масата портативен DVD плейър и натисна бутона за възпроизвеждане. По екрана заиграха сиви ивици, започна филм. Образът беше на снежинки.

— Това пристигна в колетна пратка преди два месеца — обади се милионерът.

Не гледаше в екрана, а към отблясъците на стената край басейна отсреща.

След малко качеството се подобри леко. Сега се виждаше красива русокоса жена на двайсетина или малко повече години. Вероятно бе мъртва, лицето и косата й бяха окаляни, самата тя лежеше гола по гръб, но по-голямата част от тялото й бе закрито от едрите глави на свине, които разкъсваха плътта й. Ейнджъл извърна очи. Симиън натисна бутона „пауза“ и образът замръзна.

— Коя е тя?

— Дъщеря ми Лорета — отвърна Хойл. — Виждаше се с малкия син на Лийхейгън — живия. И го правеше нарочно, за да ми отмъщава. Твърдеше, че съм й съсипал живота. Да спи със сина на човека, когото презирам най-много, бе за нея достойно отмъщение. Само че подцени качествата на семейство Лийхейгън, склонността им към насилие и жаждата за възмездие.

— Каква е пряката причина? — запита Луис тихо.

Хойл отмести очи, изглежда, не му беше удобно да каже истината.

— Няма значение — въздъхна той и тонът подсказваше, че поводът трябва да е бил достоен за реакцията.

— Защо не се обърнахте към полицията?

— Нямам никакво доказателство, че това е дело на Лийхейгън. В себе си зная, че колетчето е изпратено от него. Сигурен съм, чувствам го. Но дори и да убедя полицията, че той е отговорен за смъртта на Лорета, повече от убеден съм, че резултати няма да има. От дъщеря ми едва ли е останало нещо, дори да предположим, че намерят въпросната свинеферма. На второ място идват взаимоотношенията с Лийхейгън. И двамата носим вина за различни неща, при това войната е напреднала дотам, че връщане назад няма.

Домакинът кимна на Симиън, който отнесе DVD плейъра и се скри зад една от вратите вдясно.

— Трябва да призная, че не сте първият, към когото се обръщам — добави той след малко. — Най-напред наех човек на име Кандич, сърбин по народност, да убие живия син на Лийхейгън, по възможност и него. Информираха ме, че Кандич е най-добрият в бизнеса.

— И? — запита Луис.

В този миг Симиън се върна в залата. Носеше голяма стъкленица, в нея в прозрачна течност висеше отрязана човешка глава. Очните роговици бяха обезцветени вероятно от субстанцията за балсамиране; кожата бе избеляла и на цвят напомняше кост. В долната си част плътта висеше разкъсана и назъбена.

— Ето какво получих преди седмица — сухо откликна Хойл. — Възможно е да са ме заблудили, че Кандич е най-добрият. Така или иначе това е предупреждение какво ще се случи с всеки, който дръзне да се заеме със същата задача.

— А сега искате Лийхейгън да си плати за случилото се с дъщеря ви?

— Просто целя да се сложи край на всичко. А той е възможен само когато някой от нас двамата си отиде завинаги. Естествено, както вече ви казах, предпочитам аз да го надживея.

Луис кимна и се изправи. Движението стресна двамата от охраната край вратата и те посегнаха към оръжията си, но Симиън ги укроти с жест на ръката.

— Е — рече Луис, — беше забавно да поговорим. Не зная откъде черпите информация, но би трябвало да внимавате с източниците, защото са ви подали погрешни данни. Изобщо не съм чувал за Лутър Бъргър, при това никога не съм държал пистолет в ръце. Аз съм бизнесмен, това е всичко. На ваше място бих внимавал, когато говоря подобни неща публично. Бих могъл да ви съдя за клевета.

Сетне Луис закрачи към вратата, Ейнджъл го последва. Никой не направи опит да ги спре, никой не каза нищо, докато не стигнаха пред асансьора и спряха там.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си — вежливо се обади зад тях милионерът. — Сигурен съм, че скоро пак ще се чуем.

Вратата отпред се отвори безшумно, двамата влязоха. В кабината мълчаха. Излязоха във фоайето, прекосиха го и потънаха в мрака на улицата.

Дълбоко замислен, Луис мълчеше в колата. Наоколо се мяркаха светлини, мигаха реклами, движеха се пешеходци. Ню Йорк тръпнеше в особен, невидим ритъм. Винаги се бе питал дали градът диктува движението на хората, или те определят скрития му живот? Пръв заговори Ейнджъл.