Джон Коннолли - Жътварите

В началото Луис не разбираше това приятелство, отблъскваше го и професията на Чарли. Не обичаше ченгетата, настоящи или бивши. В същото време си даваше сметка, че Ейнджъл не би оцелял без помощта на този необикновен човек, измъчван от постоянна вътрешна борба. А Паркър наистина изглеждаше разкъсван от мъка, угризения и тъга: понякога едва креташе под бремето на житейската си загуба, друг път успяваше да надделее болката и изглеждаше желязно силен. С течение на времето Луис разпозна нещо от себе си в този мъж. Така се породи взаимна симпатия, тя се превърна в разбирателство, сетне в уважение и особен вид приятелство, макар то да бе подлагано на изпитания неведнъж.

За Ейнджъл най-съществената прилика между двамата се криеше в тъмните им страни. И в Паркър гореше хладен, бял огън, подобен на този в Луис. Движеше го същата вътрешна необходимост, макар че при Чарли тя изглеждаше по-рафинирана. И двамата използваха способностите и възможностите на другия, допълваха се и си помагаха.

За съжаление през последните месеци нещата се бяха променили. Паркър загуби правоспособността си на частен детектив. При това усещаше, че го следят, и то същите хора, които му отнеха разрешителното. Една погрешна стъпка и можеше да се озове в затвора или да привлече внимание към приятелите си. Как ли бяха избегнали досега тази реална опасност? Вярно, действаха професионално и максимално предпазливо, а може би и късметът им работеше. Но и тези фактори, взети заедно, едва ли бяха достатъчни да ги предпазят от всичките им зложелатели и врагове. Какво им помагаше в случая? Беше загадка.

В същото време наложената на детектива забрана лишаваше Луис от някои възможности да задоволява вътрешните си потребности. И той отново се обърна към старото поприще. Посещението при руснаците не бе продиктувано толкова от непосредствена заплаха за Паркър, колкото от желанието му да демонстрира сила и да изпусне натрупаното напрежение. На всичкото отгоре сега двамата бяха пряко заплашени от неизвестни фактори, а все още не бяха успели да ги установят. Ейнджъл подозираше, че Луис тайно се радва на евентуалния сблъсък и с нетърпение го очаква. Това го тревожеше най-много.

И Гейбриъл беше проблем, и то сериозен. Той носеше отговорност за сегашната ситуация, най-малкото ако казаното от Хойл бе вярно. Гейбриъл изпращаше Луис да убива. Ейнджъл не го познаваше лично, но бе научил предостатъчно за него. А взаимоотношенията между двамата бяха доста сложни. Изглежда, Луис хранеше чувство за дълг към стария си работодател, макар че според Ейнджъл Гейбриъл го бе манипулирал, покварил и използвал за свои лични цели.

Сега старият ментор се завърна в живота на своя ученик и, изглежда, целеше отново да го оплете в сложни и опасни мрежи. Така мислеше Ейнджъл и все повече се опасяваше, че някои страни от тъмното минало на Луис проникват в тяхното общо настояще и постепенно го тровят.

В същото време някои качества на Ейнджъл пък оставаха смущаващо далечни, понякога неразбираеми за Луис. Въпреки всичко преживяно бившият крадец и затворник притежаваше мекота и добросърдечие, които партньорът му възприемаше като слабост. Ейнджъл бе състрадателен и съпричастен, най-вече спрямо малтретирани деца. От личен опит Луис знаеше, че всеки човек, измъчван и насилван в детството си, завинаги ще носи в сърцето си образа на многострадалното дете. Не можеше да не уважава това, усещаше също, че самият той е преобразен именно благодарение на близостта си с този изстрадал мъж. Даваше си и сметка, че в действителност Ейнджъл се стреми да го облагороди. Но не беше ли това тяхната Ахилесова пета?

За щастие чувствата му към партньора бяха по-силни и той доброволно обръщаше гръб на истинската си природа. Това обаче раздвояваше защитните му сили. Преди се грижеше единствено за собственото оцеляване в неимоверно опасната си професия. Сетне се наложи да отговаря за двама. Когато преди време Ейнджъл попадна в ръцете на опасни психопати, където бе малтретиран и едва не загина, Луис за пръв път почувства пределно ясно какво означава за него той. И си даде сметка, че без приятеля си отново ще се превърне в движена от пламтяща ярост машина за убиване и в крайна сметка нейна жертва.

Но никога не сподели с Ейнджъл, че понякога нещо в него ужасяващо копнее именно за такъв финал.

И Паркър изигра роля в преобразяването му. В негово лице Луис разпознаваше много от себе си, но и от Ейнджъл. Детективът притежаваше съпричастността на последния, готовността му да защитава слабите и онеправданите от безпощадността на насилника. Същевременно носеше склонността на Луис към агресия и неговата необходимост да нанесе удар, да съди и да въздава правосъдие. Двамата се допълваха и взаимно балансираха. Паркър съумяваше да потисне най-лошото в Луис, последният поощряваше най-тъмното в Паркър, но пък винаги намираше за него отдушник.