Джон Коннолли - Жътварите

Ами Ейнджъл? Той бе центърът, около който гравитираха другите двама. Те му доверяваха всичко, той поемаше в себе си тяхното ехо. А не беше ли вярно това и за тримата? Това единение ги свързваше и сплотяваше. То и постепенно изпълващото ги проникновение, че Паркър се движи към съдбовен сблъсък, в който Съдбата е отредила роля и за другите двама.

Луис не си бе давал сметка, че ще се окаже свързан с човек като Ейнджъл. Години наред предпочиташе да обръща гръб на собствената си сексуалност. На млади години му се струваше срамна, затова всячески потискаше желанията си. И с течение на времето ставаше все по-трудно да я признае дори и пред себе си.

И тогава един ден странно облечен мъж се опита да обере апартамента му. Не беше много сръчен или пък Луис бе достатъчно печен, защото го закова под дулото на пистолета си, когато онзи се опитваше да измъкне през прозореца обемист телевизор. Кой, се бе запитал Луис тогава, краде тежък телевизор от скъпо обзаведен апартамент с леснопреносими ценни произведения на изкуството? Значи нищо чудно, че Ейнджъл се бе озовал в затвора. Като крадец се оказа удивително некадърен, но пък като взломаджия — човек, който може да отвори и най-сложната ключалка — бе истински гений. Имаше дарба за това и в нея Луис бе доловил Божията ръка. Всъщност Всевишният се бе пошегувал с този човек. Бе му дал божествен дар — умението да борави с удивително сложна техника, но го бе лишил от тънкия усет да го прилага практически изгодно за самия себе си. Без, разбира се, да смятаме законния бизнес на майстор ключар. Обаче самата идея да бъхти за насъщния бе отблъскваща за Ейнджъл.

В същото време не по-малко отблъскващ пък за Луис бе вкусът на партньора му към дрехите. Отначало смяташе, че това е някаква ексцентричност — да се обличаш крещящо и евтино. Ейнджъл се ровеше по щандовете на разпродажбите в най-обикновените вериги като „Маршълс“ или „Ти Джей Макс“, оттам като истински далтонист избираше невероятни цветови комбинации и десени. За марковите магазини нехаеше. В тях не влизаше, освен ако и те нямаха отдел за разпродажба с огромни намаления, все едно че плащат на клиента да изнесе стоката им. Ейнджъл изпитваше особено удоволствие да търси нещо — риза, джинси, маратонки, — чиято оригинална цена да е намалена поне десетократно. А сетне се радваше и гордееше, сякаш е постигнал нещо върховно. Това бе непростимо в очите на Луис. Той правеше забележки, сърдеше се, понякога коментираше избора му на облекло жестоко и язвително. Години бяха минали, преди да разбере, че в тези случаи Ейнджъл се свива в себе си като сконфузено дете, което се е опитвало да угоди на родителя, но е било наказано незаслужено. Вероятно в детството си е мечтал да притежава хубави дрехи и скъпи предмети, но в по-късни години не можеше да оправдае цената им в собствените си очи. Струваше му се, че не са за него, и лъжеше сам себе си дори и когато купуваше маркови, но преоценени стоки.

Навремето Луис му подари по някакъв повод прекрасно сако от „Бриони“. Но то остана необлечено години наред. Висеше в гардероба, грижливо покрито със специален калъф, да го предпазва от прах и молци. Когато запита защо не го носи, Ейнджъл отвърна, че дрехата е много скъпа и трябва да се пази. Тогава Луис не го разбра, не го разбираше и днес, но беше свикнал да държи устата си затворена и да прехапва език, когато приятелят му се върне от пазаруване и гордо демонстрира поредната провокативна безвкусица. В крайна сметка и Ейнджъл научи нещо: че изгодната покупка не е толкова удачна, ако не я оценяват и околните. Най-сетне бе постигнато компромисно споразумение и изборът на облекло се подобри, макар и не съвсем.

Сега Ейнджъл се въртеше около масата в своята светая светих и се взираше в купищата електроника, но всъщност не виждаше нищо. Луис се намираше в анонимен офис в друга част на града. Седеше пред включен компютър, дълбоко замислен, и преценяваше възможностите. Въпросът бе: дали да не остави партньора у дома и да посети Лийхейгън самостоятелно? Отлично знаеше, че Ейнджъл няма да се съгласи.

Друга възможност беше да тръгне, без да му се обади, но и тази идея не струваше.

Нямаше търпение да тръгне незабавно, да намери бързо и крайно решение. Това бе в кръвта му, такъв бе и смисълът на живота за него. Още с възникването на проблема Лийхейгън бе почувствал как отново цялото му същество се изпълва с целенасоченост. Старите навици се събуждаха, обаждаха се старите инстинкти. Налице бе сериозна заплаха за всичко, на което държеше, но се чувстваше напълно способен и достатъчно силен да я неутрализира. Знаеше, че Ейнджъл ще настоява да бъде до него, но няма да изпитва същата тръпка. Повтаряше си, че не намира удоволствие в самото убийство, че не го влече насилието и смъртта. Истинската наслада се крие в качеството на изпълнението и точния професионализъм.